Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

От черната козина се излъчваше топлина, бърните се дръпнаха нагоре, оголвайки огромни бели зъби. До Дук усети как му се завива свят.

Зад звяра блестеше водата на потока, прорязана от сребърна лунна пътечка. Момчето имаше чувството, че може да стъпи на нея и да премине на отсрещния бряг.

После отново насочи вниманието си към звяра и примигна от изненада. Черният леопард беше изчезнал, на мястото му стоеше слаба жена с изящни черти на лицето и дълга черна коса, която почти опираше до земята. Изглеждаше съвсем нормално, но в ръцете й имаше нещо странно. До Дук напрегна взор и видя, че дългите й пръсти са всъщност извити дървесни корени…

Тялото й леко помръдна, в душата на момчето нахлу ужас… От кръста надолу жената беше скелет. Никаква кожа, никаква плът. Само кости, бледо проблясващи на лунната светлина.

— Коя… Коя си ти? — неволно прошепна До Дук.

— Нима не ме познаваш? — попита изящната жена, кехлибарените и очи се заковаха върху лицето му. — Аз съм твоята майка.

Сърцето на До Дук лудо блъскаше в гърдите, имаше чувството, че не звярът, а той самият е погълнал отровната змия.

— Това не е вярно — промърмори той с глас, натежал от ужас. — Моята майка е много по-възрастна, от теб.

— Не е така — поклати глава жената. — Защото аз съм мъртва.

— Какво?!

— Приятелите на французина ме убиха, защото отказах да им кажа накъде си избягал.

— Но ти не би могла да им кажеш, защото не знаеше! — възкликна До Дук.

— Знаех — поклати глава тя. — Знаех го със сърцето си. Можеше да идеш само на едно място… Ти, който не трябваше да се раждаш никога; момчето, чийто живот е една ужасна грешка… За да живееш, ти трябваше да умреш и отново да възкръснеш. Предишният ти живот беше недоразумение, сега обаче имаш още един шанс…

Сега вече я позна. Даде си сметка, че се явява пред него такава, каквато е била някога — млада, прекрасна… Можеше да разбере защо е била желана, макар и само за една нощ, от тъмните субекти, събиращи се под покрива на французина…

— Мамо… — промълви той, странна влага се промъкна под клепачите му. За пръв път в живота си проливаше сълза за някого…

— Не ме наричай така — тъжно поклати глава жената. — Никога не съм била майка за теб… Бях лоша и себична, не успях да намеря сили, за да те обичам… Аз те презирах, французинът положително те обичаше повече от мен… — главата й се сведе, черната коса се спусна на гъсти вълни над сребристото лице. — По-добре, че съм мъртва… Всеки ден се молех на Буда да ме дари с любов към теб, но той не чу молитвите ми… Сърцето ми изсъхна и умря далеч преди да умре тялото ми…

— Ти не си била виновна за това, мамо!

Главата й рязко се повдигна, косата се плъзна назад. Очите й горяха с мрачен блясък, гримасата й наподобяваше озъбената муцуна на черния леопард, готвещ се за смъртоносен скок.

— Това, което ти казвам, е истина! — просъска тя. — Аз съм Азия, винаги готова да разтвори крака, за да бъде изнасилена от французи и руснаци, от китайци и американци… Те винаги са ни използвали както искат, тъпкали са ни с опиум, превръщали са ни в свои роби… И в крайна сметка ние сме ставали бесни кучета, които хапят собствените си крайници, нахвърлящи се върху самите себе си…

Ръцете й се вдигнаха нагоре, костеливите пръсти с извити като куки нокти сграбчиха въздуха над главата й.

— И аз съм луда! Толкова луда, че не успях да обикна това, което би трябвало да обожавам! Ти си моя кръв, До Дук. Но аз гледах на теб по начина, по който гледат на нас… — главата и тъжно се поклати: — Не, не си губи времето да жалиш за мен. Аз следвам своята карма и вече съм част от разрухата на Азия. Може би звучи ужасно, но все пак е нещо…

— Но аз те убих! — проплака той. — Заради мен те…

— Не им казах къде си — светна призрачното й лице. — Не им издадох твоята тайна, До Дук. Нима мислиш, че не знаех какви ще са последиците? Знаех ги, знаех ги отлично! Но отказах да им се подчиня и се почувствах много добре! — от устата й се откъсна въздишка на задоволство: — Това беше единственият смислен акт в живота ми. И в крайна сметка открих, че сърцето ми продължава да тупти… За теб, До Дук… — златистите очи го увиха в блестящата си паяжина: — Сега е твой ред, синко… Възползвай се максимално от шанса си!

Лунната светлина изведнъж се стопи, вероятно небето се беше покрило с облаци. Настъпи мрак, До Дук неволно примигна. Когато отвори очи, пред него отново клечеше черният леопард. В ноздрите го удари тежката миризма на хищник, зави му се свят, отново примижа… Когато очите му се нагодиха към тъмнината, черният леопард вече го нямаше. Беше се плъзнал обратно във водата и плуваше нагоре срещу течението. След миг от него нямаше следа.