Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Ето какво си причинил на моята майчица! — от прободените ръце на французина бликна алена кръв, сякаш някой беше разлял бутилка от най-хубавото му вино. — А моето раждане е резултат от едно пиянско обзалагане! — ръцете на До Дук също станаха мокри и лепкави.

— Разбираш ли какъв срам е изпитвала мама? Тя не е имала сили дори да говори за раждането на своето дете — ризата му подгизна от кръв. Не, не разбираш!… Какво знаеш ти за чувството на срам?

Очите на французина бяха широко отворени, в зениците им беше застинало недоумение. От многобройните рани по тялото му обилно течеше кръв, животът бързо го напускаше.

— В момента, в който ме погледне, пред нея оживява ужасната картина на моето зачатие, спомня си в какво се е превърнала благодарение на теб…

Устата на французина зейна, гледката беше отвратителна.

— Пак благодарение на теб тя е научила колко мръсен и горчив може да бъде животът!

Окървавената ръка се протегна напред, пръстите й спазмодично се свиваха и отпускаха.

— За нея ти си Животът, по-могъщ от Буда и всички останали богове, които едва ли са означавали нещо в отчаяното й състояние… Но ти си жив, човек от плът и кръв, който е поел ролята на боговете… Властелинът на света!

Французинът рухна на колене, тялото му се поклащаше в ритъма на нападението. Устата му беше пълна с кръв, беше му трудно да говори:

— Нищо такова не съм… Аз й спасих живота!

Последната фраза излетя от устата с изненадваща яснота, още по-изненадваща беше на ината правдоподобност… До Дук побесня от гняв, но после, след угасването на сиянието, в душата му се настани някаква двойственост — неясна и несвойствена за годините му. Която, разбира се, го завари напълно неподготвен… Защото французинът беше абсолютно искрен…

— Спаси я, но какво й предложи? Деградация и нещастие! Тя никога не би те обвинила, никога не би ти сторила нещо лошо… Просто така е устроена. Но аз съм друг. Друг!… Друг!…

— Господи, нека твоят покорен слуга почива в…

До Дук преряза гърлото му, неспособен да понесе тази последна обида… Думата мир нямаше място в това луксозно обзаведено жилище — крещящо противоречие на всичко, свързано с бедността и страданията…

Последните слова на французина потънаха във фонтан от кръв и стомашни сокове, неясни и тайнствени от заклинанието на близката смърт… Въпреки това обаче те се запечатаха завинаги в душата на До Дук:

— Няма лоши намерения… — прошепна с посиняващи устни французинът. — Има само… лоши постъпки…

Това отне последните му сили, очите му се извъртяха с бялото нагоре, тялото му рухна на пода, краката му се разтърсиха в предсмъртен спазъм… После мехурът му се освободи, До Дук със задоволство установи, че този край е напълно подходящ за епитаф на човек като бившия му господар.

Веднага след тази случка напусна Сайгон. Знаеше, че французинът има огромно влияние и трябва да се покрие някъде задълго, ако иска да остане жив.

По онова време най-голямото му желание беше да воюва. Естествено в кабината на някой от реактивните изтребители, които ежедневно прелитаха над имението на французина.

Мразеше комунистите така, както мразеше американците и французите. А дори и повече, понеже те бяха предатели, водещи война срещу собствения си народ. Все още не притежаваше достатъчно познания и мъдрост, за да разбере лудостта, накарала тези хора да избиват безогледно своите сънародници, усърдно да заличават уникалната история на Виетнам. Знаеше само едно — това не са хора, а диви зверове, които трябва да бъдат изтребени до крак.

Все пак не посмя да се запише доброволец в армията на Южен Виетнам. Даде си сметка, че именно там ще го потърсят хората, които искат да отмъстят за убийството на французина. Избра свободния живот в планината и това коренно го промени.

По онова време планините съвсем не бяха място за дванадесетгодишни момчета. Там върлуваха не само партизаните на Виетконг, но и много бандити, ден и нощ се проливаше кръв… Все пак До Дук имаше чувството, че ще бъде на много по-сигурно място сред планинските джунгли, вместо да остане да чака съдбата си в сайгонското имение на французина.

В планината обаче имаше и други хора. Диви планинци, прокудени от родните си места, високо в платата на Севера. Повечето от тях бяха от племето „нунг“ — примитивни и свирепи аборигени от китайско потекло, които имаха свой собствен мироглед и бяха в състояние, макар и с помощта на забравени от векове способи, да запазят това, което им принадлежеше…