Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Историята му разказа двойка шведи, надрусани здраво от шампанско и любимия наркотик на французина, представляващ комбинация от марихуана и опиум. Разказът им беше жив и изпълнен с такива подробности, че До Дук не можеше да не им повярва. Присъстваше и майка му, задължена да приготвя порциите отрова за гостите. Слушаше стоически, очите й гледаха някъде надалеч, замъглени и лишени от блясък като облаците, скриващи сърпа на месечината над главата и.

До Дук така и не можа да разбере дали в разказа на гостите се прокрадваше носталгия по отминалите времена, или поведението им беше умишлено садистично. Нима не си даваха сметка кой е той, нима подигравателното им кискане не беше предназначено за родната му майка? Но повечето от европейците имат странната способност да гледат на азиатците като на част от екзотичния пейзаж, обръщаха им внимание точно толкова, колкото на палмите, оризищата и блатата около мангровите горички…

Тогава за пръв път видя сиянието — странна, фосфоресцираща светлина, излъчваща се от кожата на хората край него. То завинаги остана свързано с началото на промяната в собствената му душа, с раждането на способността му да отлепя и изхвърля дебелите пластове на възпитанието, покрили душите на хората, да ги вижда разголени до самата им примитивна същност…

Постепенно сиянието се превърна в нещо като спусък, той започна да вярва, че експлозията на справедливия му гняв всъщност е проява на милост и великодушие. В момента, в който пред очите му блясваше сиянието, той започваше да действа сигурно й целеустремено, душата му се освобождаваше от бремето на противоречивите емоции, които мъкнеше на гърба си така, както Сизиф е мъкнал своя камък…

А ето какво мислеше за французина: той беше спасил живота на майка му, след като любимият й е бил убит, имал дързостта да се обяви в защита на своя народ. Защото всичко, което притежаваше тази жена — образование, характер, обноски — беше изчезнало заедно с любовта й. Сега стоеше с наведена глава някъде около хладилника и гледаше с невиждащи очи.

Животът й се свеждаше до съвсем елементарни неща — няколко пиастра, сламеник за спане (в кухнята, за да бъде подръка), а понякога дори и закрила от страна на французина. Защото той беше влиятелен човек, особено в средите на сайгонския подземен свят.

Едновременно с това я третираше като болно псе. Изобщо не забелязваше, че я унижава, че я лишава дори от елементарното човешко достойнство. На практика беше доволен от своето милосърдие, от щедрия си жест. Беше прибрал тази виетнамка от улицата, където положително би свършила като евтина проститутка, надрусана с наркотици или алкохол, беше я превърнал пак в проститутка, но в собствения си дом. Което й позволи да стане известна сред мъжете от различни националности, намиращи гостоприемство под покрива на французина.

Какво е животът, често се питаше До Дук. От майка му се искаше да бъде готова. Във всеки час на деня и нощта. Готова да задоволява прищевките на многобройните гости на французина. Той много се гордееше с известността си на гостоприемен човек, с широка усмивка на уста обясняваше как разбива на пух и прах ширещата се сред много народи представа за стиснатостта на своята нация…

И все пак без французина, поел ролята на ангел-пазител, майката на До Дук не би имала никакви шансове, положително би си изкарвала мизерния залък на улицата, би умряла преждевременно от глад и злоупотреба с упойващи вещества… Тогава и До Дук нямаше да го има. Своето съществуване — унизително и срамно — той все пак дължеше именно на този човек. На практика му беше задължен за всичко, което имаше значение за него на този свят. И все пак…

Сиянието, което излъчваше французинът, се оказа доста по-различно от това на останалите. Беше яркосиньо, със сивкав, почти метален оттенък. Доста по-късно, вече събрал достатъчно богата база за сравнение, До Дук си даде сметка, че този цвят е свързан с близката смърт на приносителя си.

— Групово изнасилване — промърмори До Дук и заби кухненския нож в тялото на французина, сухо и почерняло от слънцето. Купонът бавно се беше разпаднал. Повечето от гостите си бяха тръгнали, тук-там из къщата се забелязваха телата на онези от тях, които бяха твърде пияни или твърде дрогирани, за да го сторят. — Разказаха ми всичко! Хващали са се на бас колко мъже ще издържи, преди да припадне!…

Острието на ножа проблясваше като коремчето на корморан под лъчите на слънцето, вдигаше се и падаше със смразяваща методичност.