Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Лежеше до тихо похъркващия си съпруг с побелели от напрежение кокалчета, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха, очите й бяха насочени към тавана. Идваше винаги внезапно, на пробуждане, объркваше я тотално…

Странното усещане за падане.

Не по стълбите или в басейна… В нещо празно и тъмно, запълнено единствено е нейния ужас…

Събуждаше се рязко, обляна в студена пот. Имаше чувството, че са й отнели безвъзвратно нещо скъпо, някаква частица от нея…

В началото кошмарите бяха кратки проблясъци, свързани с пътуването през Америка, приключило със смъртта на брат й. Силни, но неосъзнати емоционални взривове, които оцветяваха образите в съзнанието й някак хаотично, като спрей върху стените, попаднал в ръцете на деца… После започна да сънува Доминик. Всъщност не самия него, а по-скоро пищното му погребение. Гората от разкошни букети, дългата редица черни лимузини, агентите на ФБР, заснемащи с видеокамера всички, които влизаха в гробището. Виждаше се изправена до блестящия махагонов ковчег, насреща й, от всички страни, безмълвно се отваряха и затваряха усти… Не знаеше накъде да гледа и в крайна сметка сведе очи към пресния гроб в краката си. Там лежеше Доминик, обезглавен и с накълцано тяло, но пълен с живот… — бавно се надигаше, призрачните пръсти с натрошени кости дращеха по мазната кафява пръст… А тя стоеше като вкопана на мястото си, гърдите й се изпълваха с ужас, устата й беше отворена в безмълвен вик…

Събуждаше се обляна в лепкава пот, тялото й конвулсивно потръпваше. Да — казваше си, — това е естествено. Чувството за невъзвратима загуба идва от смъртта на брат й. Смърт, за която носеше съвсем определена вина… Но после, в ярката светлина на деня, по време на делова среща в кантората или пък вечер, когато приготвяше храната на Франси в здрача на кухнята, тя изведнъж си даваше сметка, че това усещане за безвъзвратна загуба е далеч по-силно от скръбта и вината. Беше нещо дълбоко лично, нещо, което се беше свило на топка дълбоко в душата й.

Лежеше неподвижно, бледа и напрегната. Чуваше единствено собственото си дишане, съзнанието й бавно опипваше безвъзвратната загуба — така, както се опипва триизмерен предмет… Постепенно се върна към една случка от детството. Беше на единадесет години, баща й с втората си съпруга я заведе да види баба си — неговата майка. Оказа се, че старицата е на смъртно легло.

Лицето й беше сбръчкано и напукано като стар венециански бастун. Годините тежаха върху приведените й рамене. Бялата й коса беше опъната назад и прибрана в стегнат кок, в съзнанието на Маргарет завинаги се запечата простата черна рокля, която баба й носеше в горещия летен ден. И липсата на каквато и да било пот по сухата й пергаментова кожа, въпреки палещите лъчи на слънцето.

Чуваше лошо, в устата си имаше само няколко зъба. Месеци преди това посещение й бяха извадили ларинкса. Говореше с помощта на малка кутийка на гърдите, гласът й беше по-скоро тихо съскане. Маргарет трябваше да се навежда към нея, за да разбере какво й казва…

Бабата ги нахрани, после тайно стисна ръката на Маргарет под масата. Заведе я в спалнята си, задръстена от сивкавосини фотографии. На тях беше запечатана самата тя като дете, нейните родители, най-тържествените моменти в живота — вземането на първо причастие и сватбата й във Венеция. Там бяха и избледнелите фотографии на прадядо й и сестра му, починали от холера, докато баба й е била още малко момиченце.

Приключила с кратките коментари за всяка една от снимките, баба й пристъпи към скрина от орехово дърво и издърпа най-горното чекмедже. Извади оттам някакъв предмет, тикна го в ръката на детето и притисна пръстите му около него.

— Това е за теб — прошепна тя, докато се насочваха към изхода. — Останало е от бабата на моята прабаба, било е с нея при заселването й във Венеция, преди няколко столетия… Тя останала сама, цялото й семейство загинало по време на жестока война, продължила двадесет години… Това бил единственият й спомен от него…

На път за дома Маргарет най-сетне се реши да разтвори запотената си длан. Върху нея лежеше кехлибарена фигурка на жена, изящна и прекрасна. Никога в живота си не беше виждала по-красиво женско лице. Не каза на никого за подаръка на баба си. Няколко месеца по-късно, изправена до пресния й гроб, тя продължаваше да стиска фигурката в ръката си. Знаеше, че само по този начин може да избегне чувството за невъзвратима загуба, надигащо се като черна вълна в душата й.