Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Доста съмнително изявление, синко — продължително го изгледа Макнотън. — Особено когато идва от човек като теб… Дори да издържи проверката… Бих казал, че от Макарти насам тази страна не е имала на кормилото си човек като Рене Бейн.

Безпокойството на Гоунт рязко нарасна.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.

— Че отиваме към дъното?

Макнотън се приведе напред и натисна бутончето на апарата за вътрешна връзка:

— Марси, вече можеш да донесеш кафето — промърмори в микрофона той.

После отново облегна гръб на меката тапицерия, пръстите му почукваха по масата. След минута вратата се отвори и на прага се появи дългоногата му секретарка с поднос в ръце. Върху него имаше каничка с кафе и сребърна табличка с датски сладкиши.

— Много съм ти задължен, Марси — усмихна се Макнотън. Момичето попита желаят ли още нещо, после се оттегли. Очите на възрастния мъж се спряха на подноса: — Спомен от отдавна отминали времена — промърмори той. — Тачър ме покани на подобна закуска, когато… — на лицето му се появи дяволито изражение: — Всъщност не, дори днес нямам право да говоря за това…

Превърна разливането на кафето по чашите в цял ритуал, не забрави да сложи на Гоунт лъжичка диетичен подсладител. Този човек рядко забравяше нещо. Своето кафе остави горчиво.

— Сладкиш? — вдигна глава той. — Тези със сливовия мармалад са чудесни…

Гоунт отказа. Беше убеден, че в момент като този едва ли може да сложи нещо в уста. Отпи глътка кафе и загледа как Макнотън отхапва от сладкиша с безупречно белите си зъби.

Възрастният мъж отговори на въпроса едва когато унищожи сладкишите и си наля втора чаша кафе.

— Дъното не е толкова далеч — промърмори той.

— Защото вече не става въпрос за имидж… Ако беше така, все щях да измисля нещо — нали цял живот това ми е работата… Сега обаче няма да се измъкнем, вече сондирах няколко мнения… Рене е забил зъби в „Томкин“ и няма да я пусне, преди да си свърши работата. А знаеш каква е неговата работа — да ви разсипе докрай!

— Трябва да му попречим!

— Ти си издънка на тоя град, синко — внимателно го изгледа Макнотън. — Помисли за това, което току-що каза…

— Но…

— Никакво „но“, Харли — поклати глава възрастният мъж. — Аз и приятелите ми разполагаме с власт, но Бейн многократно ни превъзхожда… Господи, та той вече е извън контрола дори на президента! Позицията му на защитник на обикновените слоеве от населението е толкова силна, че целият град се тресе от страх! Всеки би предпочел да се отмести от пътя му, едва ли някой ще бъде в състояние да го спре…

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от мекото потракване на компютърни клавиши зад стената. Иззвъня телефон, затръшна се врата.

— Тери, нещата са изключително сериозни — не издържа Гоунт. — Искам да ми обясниш всичко, ясно и подробно!

Макнотън кимна с глава и прибра краката си. Острите върхове на каубойските ботуши разрошиха космите на дебелия килим.

— Добре, синко, ето как стоят нещата… Ти, всъщност „Томкин Индъстриз“, ми платихте известна сума за защита на интересите ви в определени среди на политическата власт. И мога да те уверя, че сторих всичко, което беше по силите ми.

— Съветът, който ще ти дам, е абсолютно личен и няма връзка с работата. Двамата с теб вървим заедно вече десетилетия. Дойдох на дипломирането ти, защото баща ти беше зает да се бори за прокарването на поредния си законопроект. Храня добри спомени за него, мисля, че и към теб съм се отнасял както трябва…

Тялото му леко се приведе напред:

— Според мен имаш две възможности. Първата е да се явиш пред Комисията и да отговориш на унищожителните въпроси на Бейн. С ясното съзнание, че потъваш заедно с кораба… Защото не искам да се заблуждаваш — съдбата на „Томкин-Сато“ отдавна е решена…

Устата на Гоунт внезапно пресъхна, той надигна чашата с изстиналото кафе и почти се задави от утайката.

— А каква е втората? — тихо попита той, макар че вече се досещаше.

— Според мен трябва да избереш именно нея — въздъхна Макнотън. Очите му трескаво блестяха, устните му сякаш бяха изгубили завинаги способността да се усмихват. — Измъквай се! Подай си оставката! Бягай, без да се обръщаш, далеч от неприятностите! Остави онзи могъщ таран да си свърши работата, нека ликвидира жертвите, които си е набелязал: „Томкин Индъстриз“ и Никълъс Линеър!

Маргарет Голдони отвори очи, юмруците й конвулсивно стискаха копринените чаршафи. Ето го, помисли си тя с разтуптяно сърце. Проклетото усещане за падане отново е тук!