Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Сградата, в която се помещаваше кантората на Макнотън, също беше внушителна, с високи гранитни колони на входа и дебели каменни стени. От нея, подобно на много сгради в центъра на Вашингтон, се излъчваше солидното спокойствие на старо богатство и традиционни сфери на влияние.

Макнотън беше висок тексасец с приятно загоряла гладка кожа, бледосини очи под тежки клепачи и гъста посребрена коса. Издълженото му лице беше по рождение мрачно, но излъчването му се спасяваше от красиво извит римски нос и ослепителна, на пръв поглед съвсем искрена усмивка, обиграна до съвършенство по време на многобройните предизборни кампании. Нещо в него наподобяваше стара ръкавица — малко намачкана, но удобна и приятна…

Излезе от кабинета си секунда след като му съобщиха за пристигането на Гоунт и протегна ръка. Ръкостискането му беше здраво, докосването до сухата кожа на ръката му — несъмнено приятно… Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза и с тясна вратовръзка, прикрепена на гърдите му с ръчно изработена сребърна игла, върху която проблясваше едър тюркоаз.

— Влизай, Харли, радвам се да те видя — сърдечно се усмихна Макнотън. Гласът му беше приятно плътен баритон, кракът, обут в остър каубойски ботуш, ловко ритна вратата зад гърба му. — Признавам, че повече бих се радвал да те видя при други обстоятелства…

Гоунт си избра един от тапицираните столове и се отпусна в него.

— А какви точно са сегашните обстоятелства? — попита той.

Макнотън изсумтя и след известно колебание се настани на кожения диван срещу госта си. Писалището му във форма на бъбрек се намираше в другия край на помещението и беше толкова старо, че отново попадаше сред експонатите, превърнали се в последен вик на модата…

— Обстоятелствата могат да бъдат формулирани само с три думички — въздъхна той и сгъна дългото си тяло върху дивана: — Сенаторът Рене Бейн.

— Иска да му се явя… — поклати глава Гоунт.

— Иска да му се яви Никълъс Линеър, но не може да го открие — отвърна Макнотън. — Не знаеш ли случайно къде се намира?

— Не — поклати глава Гоунт. — След като го няма в Токио…

— Дано наистина е така — рече Макнотън, преплете дългите си сухи пръсти и втренчи поглед в тавана. — Отдавна познавам Рене, на млади години живеехме в съседни градчета. Брат ми беше гадже на сестра му повече от година… Следя кариерата му от дълго време и не крия, че тя все повече ме безпокои… По природа си пада малко маниак, сегашната му цел е да отстрани японците от участие в едрия бизнес на Съединените щати. В сливането между „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“ той вижда ясно доказателство за тезата си, според която ние водим неправилна външнотърговска политика.

Макнотън изпъна краката си върху килима, жестът му беше спокоен и приятелски, напрежението у госта неусетно започна да се стопява.

— Сенаторът хвърля гръм и мълнии заради факта че компанията на Линеър се занимава с внедряването на революционно нови компютърни терминали… Иска да го даде под съд и да го принуди да се оттегли от съвместното предприятие.

— Но какви обвинения може да повдигне срещу Ник? — разтревожено вдигна глава Гоунт. — Той не е нарушил законите!

— Сигурен ли си в това? Можеш ли да се закълнеш, че знаеш всичко, което става в „Томкин-Сато“?

— Не, но познавам Ник. Той не би…

— Това не е достатъчно, синко. Аз например чувам доста обезпокояващи слухове… Според тях „Томкин-Сато“ използва технологията на американската електронна корпорация „Хайротек“ за производство на компютри от типа „Кошер“, които са строго секретни. И в момента ги предлага на пазара на този, който може да даде най-добра цена… Патентът на „Кошер“ принадлежи на американското правителство и използването му без разрешение може да донесе сериозни санкции за нарушителите…

— Гоунт вдигна глава и впи очи в лицето на по-възрастния мъж.

— Хайде стига, Тери — разтревожено промърмори той. — Знаеш, че това са пълни глупости!

— Но Дейвис Мънч не мисли така — поклати глава Макнотън. — А той е следовател от Пентагона, включен официално в комисията на Рене.

— Това си е чиста проба параноя!

— Зависи какво ще открият Мънч и копоите му…

— Нищо не могат да открият!

— „Зоркото око на обществеността“ — това са те, или поне за такива се мислят — промърмори Макнотън. — Каквото и да открият, все ще е неприятно за вас…

— Хей, Тери, май забравяш, че живеем в Америка! — извика Гоунт. — Хората не могат да бъдат манипулирани по този начин! При това в национален мащаб!