Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Господи, о, Господи! — припяваше тя в такт с всеки тласък на бедрата му. Дълбоко в себе си чувстваше вълната на благодатното освобождение, знаеше, че се нуждае от него, че е мечтала за него… Долната част тялото й потръпна, усетила приближаването на новия оргазъм. Главата й леко се повдигна, езикът й се плъзна в ухото му. Последният тласък на таза му беше могъщ и неконтролируем, той потъна дълбоко в нея и тя усети спазмите на еякулацията…

Този път облекчението й беше различно — бавно, чувствено, мъчително сладко, зараждащо се дълбоко в тялото й…

После всичко свърши. Лежеше до него спокойна и отпусната, кракът й остана леко преметнат върху сгорещеното му тяло. За пръв път от много месеци насам заспа дълбоко, без сънища, без кошмари… Като невинно дете след дълъг летен ден, запълнен с интересни неща.

Призраци.

В атмосферата на Вашингтон има нещо, което не може да се усети никъде другаде в Америка, мислеше Харли Гоунт. Застроен по особен начин, като колело на каруца с дървени спици, излизащи от центъра към всички посоки на света, с широки булеварди, многобройни паркове и гъста зеленина, този град наподобяваше по-скоро Лондон или Париж, нямаше нищо общо с Новия свят…

Тук въздухът просто тежеше от присъствието на властта. Гоунт я усещаше толкова ясно, сякаш се излъчваше от тролейбусните жици, увиснали над широките булеварди. А те, всички без изключение с широки тройни ленти в двете посоки, водеха в една посока. Към Пенсилвания авеню 1600. Белият дом беше разположен точно в центъра на града, като паяк в средата на своята лепкава мрежа…

Този град беше пълен с призраци.

Гоунт познаваше добре столицата, имаше много приятели тук. Син на някогашен сенатор от Демократическата партия, представител на Мериленд, той беше роден на хвърлей място от бялата къща. Израсна с пропукването на властта в ушите си, вирусът й проникна в душата му още на млади години. За това несъмнено допринесе и поведението на баща му, който отказа да се пенсионира и умря буквално на работното си място…

Гоунт ясно съзнаваше, че властта, с която беше пропита всяка тухла и всяка плочка на тази град, може да бъде по-опасна дори от ядрена радиация. Задкулисните политически игри и безкрайните сделки притежаваха особен аромат, силен и омайващ като наркотик. Във Вашингтон човек или е вътре в тези игри, или е нула. Клика елитни съзаклятници управляваше последната Велика сила, останала непокътната в този вечно променящ се свят. И това беше достатъчно основание за безкрайните лъжи и измами, за безскрупулното загърбване на етика и морал. Тук значение имаха единствено властта и влиянието, чрез тях се измерваха всички човешки добродетели.

Властта беше вирус, проникнал дълбоко в кръвоносната система на играчите. Той не само променяше тяхната човешка същност, но и ръководеше вземането на всички решения, голяма част от които имаше ефект върху съдбата на милиони хора. Гоунт толкова често се беше срещал с този вирус, че вече безпогрешно го откриваше не само у хората, с които влизаше в контакт, но и у случайни минувачи. Беше там, в дъното на очите им, проблясваше с ясно различим налудничав блясък… Познаваше го добре, даваше си ясна сметка, че баща му беше починал именно от неговата зараза, а не от преумора или старост… Баща му беше добър и достоен човек, честен по онзи особен начин, който днешните политици старателно избягват. Но и у него настъпи промяна, макар и бавна, почти незабележима… В крайна сметка се оказа, че и той не е имунизиран срещу вируса на властта — нещо, в което Гоунт беше вярвал години наред. Майка му и сестра му скърбяха на погребението, докато той самият беше сторил това месеци по-рано…

При всяко свое завръщане във Вашингтон Гоунт все по-ясно долавяше тихия шепот на призраците. Той се носеше във влажния ветрец, подухващ откъм Потомак, висеше сред клоните на вишневите дръвчета край Езерото на размишленията, хилеше се от висотата на Капитолийския хълм. Баща му така и си остана тук, дори след смъртта. Беше навеки привързан от здравите окови на Властта.

Реши да се обърне към един бивш държавен секретар, имаше чувството, че той най-добре ще защити интересите на „Томкин Индъстриз“. Защото беше умерен консерватор, един от малцината, успели да се опазят от вируса на властта.

Терънс Макнотън притежаваше офис на Джий стрийт, в непосредствена близост до старата резиденция на президента. Тя беше внушителна сграда във викториански стил, която, особено нощем, караше хората да потръпват. Нея наистина я обитаваха духове, но не тези, които човек може да срещне във филмите на ужасите. Беше населена с робите на действащата администрация — хора, които живеят като шпиони във вражеско обкръжение и единствената им задача е да изпълняват заповеди, белязани с клеймото „строго секретно“. Заповеди, чиито последици никога не попадат по страниците на печата.