Внезапно — като дух, изскочил от бутилката си, образът му изпълни съзнанието й. Зави и се свят, погледът й се насочи навътре, дълбоко в душата й. И там видя тежкия камък на своя грях…
Имаше чувството, че той е тук, лежи на сантиметри от нея. Непонятна емоция накара тялото й да потрепери. Вече знаеше какво й беше дал той — силата да продължи живота си с Тони по неизвестната и вероятно трудна пътека на бъдещето… Но имаше и още нещо. Опита се да не мисли за него, да го погребе дълбоко в душата си. Но то отказа да се подчини, упорито търсеше път към повърхността… И спечели. Маргарет изведнъж разбра, че притежава силата, която щеше да й бъде необходима, за да се справи с наследството на брат си.
Ето какво й беше дал Робърт… От гърлото й се изтръгна тихо стенание, желанието й да го види отново изпълни душата й със силата на приливна вълна.
Четвърта глава
Виетнам — лятото на 1965 година
Откровено казано, До Дук изобщо не беше виждал баща си. От дребните вещи, останали в къщата, той стигна до заключението, не баща му е бил японец, но нито майка му, нито някой друг потвърди това. Майка му не говореше нито за раждането, нито за зачатието му. Сякаш предпочиташе да забрави, че момчето съществува на белия свят. А то реши, че баща му е японец, просто защото останалите възможности бяха далеч по-малко вероятни.
„Къщата“ беше всъщност едно огромно имение в Сайгон, в което работеше майка му. Беше притежание на еднорък французин, оградено с бледозелени стени от ронлив пясъчник. Вилата имаше формата на огромна подкова, със стръмен покрив от гладки керамични плочки, сякаш захапала разкошната вътрешна градина. Площта около нея беше покрита е гъсти храсти от прекрасни бугенвилии и тамариндови дръвчета. Край тях До Дук се беше потил безбройни часове, опитвайки се да ги поддържа в съответствие със строгите изисквания на французина. Пред широката, облицована с камък веранда имаше асиметричен басейн, чиято форма, кой знае защо, напомняше на До Дук главата на воден бик…
Този басейн определено му харесваше. В кратките часове за сън той напускаше своя сламеник и безшумно се плъзгаше в чистата вода. Оттласкваше се от дъното, обръщаше се по гръб и гледаше нагоре към нищото. Главата му се изпразваше от всякакви мисли, душата му намираше покой. Всичко, което го вълнуваше и му пречеше да заспи, се разтапяше в празнотата.
Тук, в имението на французина, не достигаше вечният дизелов грохот на Сайгон, войната се превръщаше в далечен спомен. Само отраженията на реактивните самолети в бистрата вода на басейна напомняха за трагедията, разиграваща се отвъд високите каменни стени.
Спомените на До Дук за французина бяха съвсем бегли. Беше тих и възпитан човек, посвоему набожен. Всяка вечер пееше Nunc diinittis — молитвата на Симеон, опитваше се да накара и До Дук да му приглася, съвсем като баща:
Господи,
Нека твоят покорен слуга почива в мир,
Така, както е казано в Твоето слово…
Думите на молитвата бяха непонятни и трудно произносими за момчето. За да го накара да пее заедно с него, французинът му предлагаше цели шепи от бонбоните собствено производство — сочни, покрити с шоколадова глазура, с вкус на мед, канела и карамфил.
Но това беше много отдавна. До Дук едва беше навършил пет години, според французина обаче беше достатъчно голям, за да го прати на работа…
В онези години До Дук беше убеден, че французинът печата пари в голямото мазе. Защото в имението се разменяха огромни суми, по всяко време на денонощието. По-късно разбра, че господарят на имението се занимава с търговия на оръжие и наркотици, а „Чичо Захар“ — подигравателното прозвище на американското правителство тук — затваря очи и го оставя да си гледа работата на спокойствие…
Вечер, след като изпиваше порядъчно количество „медок“ — местното червено вино, французинът изпращаше До Дук да преброи и опише оръжието и мунициите в склада. Преди години някакъв доставчик, недоволен от пословичната му стиснатост, беше привързал една граната към сандък с автоматични пушки К-150. Тогава французинът все още не вярваше на никого и проверяваше стоката си сам. При експлозията изгуби ръката си и след това вече възлагаше тази работа на някой от местните си помощници. До Дук скоро откри, че е третият виетнамски младеж, който изпълнява подобни задачи…
А още по-късно, когато към задълженията му се прибави и робското обслужване на честите и смайващо екстравагантни приеми, давани от французина, До Дук научи какви услуги са искали от майка му — разбира се, преди повече от десет години, когато все още е била млада и привлекателна…
Читать дальше