Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Катерът вече беше спрял, двигателите тихо боботеха, корпусът леко се поклащаше върху вълните. Кроукър пое въжето, което му хвърлиха мъжете от малката лодка, спусната сръчно във водата, очите му внимателно опипаха фигурите им, изкачващи се една по една по стълбичката, която беше спуснал.

Очакваше да види своя приятел Марк Макдоналд — лейтенанта от БО, който го беше убедил в ползата от това сътрудничество. Но вместо него видя двама млади униформени офицери, препасали колани с тежки служебни револвери. Между тях стоеше човек, когото Кроукър никога не беше виждал — висок и слаб, с рунтави вежди и хлътнали, обрулени от вятъра скули. Когато краката му стъпиха на борда на яхтата, Кроукър забеляза и яркосините му, блестящи очи. От целия му вид се излъчваше младежка жизненост, макар че положително наближаваше петдесетте. В ръката му се поклащаше дипломатическо куфарче, направено от сивкава изкуствена материя.

Двамата офицери се държаха строго официално. Отдадоха чест на Кроукър и заеха моряшка стойка от двете страни до подвижната стълбичка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Кроукър — протегна ръка непознатият, край устата му се появиха няколко дълбоки бръчки, които би трябвало да имитират усмивка. — Казвам се Уил Лилехамър, много мило от ваша страна да ни приемете на борда… — яркосините очи приличаха на рентгенов апарат, от който нищо не бе в състояние да се изплъзне: — Изпълнявам специална задача, възложена ми лично от президента на Съединените щати — пропусна да спомене службата, в която си вади хляба. Беше облечен в униформа на БО, но Кроукър беше убеден, че няма нищо общо е граничните войски. Особено след като отбеляза едва доловимия му английски акцент. — Можем ли да поговорим някъде на спокойствие?

Кроукър бавно се огледа. Освен тихо боботещият катер на тридесетина метра от тях, морето беше почти пусто. Рибарска лодка бързо се отдалечаваше по посока на вятъра, няколко платна се белееха в близост до брега. И това беше всичко. Поклати глава и безпомощно разпери ръце.

Сега вече Лилехамър наистина се усмихна, гледката не беше от най-приятните. Оказа се, че около устата му има истинска паяжина от малки, бледорозови белези.

— Ще останете смаян от напредъка на електронната техника за краткото време, в което сте извън полицията — отбеляза гостът.

Значи някой го е запознал с биографията ми, отчете Кроукър, докато мълчаливо вървеше към кабината. Извади две ледени бири от фризера и покани госта си да седне на скамейката. Лилехамър пое с благодарност запотената бутилка, промърмори едно „наздраве“ и жадно отпи. После постави куфарчето си върху пейката и щракна ключалките. Вътрешността му се оказа претъпкана с електроника нещо като портативен компютър, но без клавиатура. Лилехамър извади ключ с особена форма, пъхна го в някакъв процеп и го завъртя първо наляво, после надясно.

Кроукър направи гримаса.

— Получихте леко главоболие, нали? — попита гостът. — Ето, глътнете това хапче.

Кроукър пое малкото бяло кръгче от ръката му, прокара го в гърлото си с помощта на солидна глътка ледена бира. Миг по-късно главата му се прочисти.

— Какво, по дяволите, беше това? — дрезгаво попита той.

— Средствата за електронно наблюдение претърпяха истинска революция в развитието си — отвърна гостът. — Толкова бърза и толкова неудържима, че сме принудени да прибягваме до защитни средства, които все още не притежават стопроцентова гаранция — ръката му махна по посока на електрониката в куфарчето: — Това бебче върши добра работа, но малко трудно се възприема от мозъка… Явно вибрациите му са прекалено силни като дразнители… — огледа машинката с обич, устните му отново се разтеглиха в бледа усмивка: — Аз обаче изглежда вече му свикнах на мръсника… Изобщо не ми дразни слуха.

Довърши бирата си, млясна с устни и добави:

— Между другото, лейтенант Макдоналд ви праща поздрави. Положително съжалява, че за малко го изместих от обичайните занимания…

— Още една бира?

— Благодаря — отказа Лилехамър. — По време на служба си позволявам само една…

— Колко английска кръв тече в жилите ви? — попита Кроукър, докато отваряше втора бутилка за себе си.

— Много — засмя се Лилехамър. — Но там, откъдето идвам, се използват такова количество американски идиоми, че понякога започвам да се тревожа за английската си кръв… Може би затова извън службата правя всичко възможно да се представям като стопроцентов англичанин… Така става, когато майка ти е англичанка, а баща ти американец…