Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Миризмата на риба беше особено силна. Никълъс сведе поглед към течността в ръката си, отново си спомни за отвращението на Джъстин към японската национална напитка, която според нея винаги вонеше на риба…

— Доколкото разбирам, това пътуване е от особено значение за вас… — колебливо започна Сейко.

— Да.

— Уважението към волята на покойния ви баща е много… много японско…

— Благодаря.

Хладна и спокойна дори в кризисни ситуации, сега Сейко изглеждаше развълнувана и изпълнена с енергия.

— Какво има, Сейко-сан?

— Имам… — тя млъкна, за да навлажни сухите си устни, после продължи: — Имам предчувствие… Нещо като това, което изпитвах по отношение на Винсънт Тин… Помните ли? Знаех всичко за него още преди да се срещнем… Знаех дори какви разходи ще направим чрез него в Сайгон — малките й ръце стиснаха чашата толкова силно, че зелената течност плисна върху плота: — И сега зная… Зная, че това пътуване ще бъде изключително опасно за вас… Моля ви, пазете се! — Вече говореше бързо, думите се настигаха и застъпваха. Сякаш искаше да излее всичко намислено, преди да се е отказала. — Може би вече няма да се видим… Имам чувството, че дори това да стане, нещата ще бъдат безкрайно променени… Аз ще бъда друга, с положителност и вие… Ще бъдете толкова различен, че никой няма да ви познае!

Въпреки импулса на европеец, който го караше да се изсмее на тези мелодраматични думи, Никълъс изпита неприятни студени тръпки по гърба си. Просто защото си спомни чувството на обреченост, завладяло го в момента на онзи телефонен разговор с представителя на Микио Оками.

— Дори всичко това да е истина, аз пак трябва да замина — тръсна глава той. — Преди години баща ми е направил дълг, който трябва да бъде изплатен…

Сейко пое голяма глътка чай и почти се задави. Никълъс сложи ръка на гърба й и леко я потупа, тя се закашля. Извърна се да го погледне, лицето й беше зачервено, но не само от спазмите в гърлото. Той рядко я докосваше, особено пък на обществени места.

— Извинявай — промърмори Никълъс и побърза да отдръпне ръката си.

Лицето й отново се извърна към картонената чаша, от цялата й фигура се излъчваше напрежение.

— Какво има, Сейко-сан?

Ръцете й, вплетени една в друга върху барплота, побеляха. Сякаш се страхуваше, че вече не може да ги контролира.

— Аз съм една лоша и себична жена! — прошепнаха устните й.

— Сейко-сан…

— Нека свърша, моля ви! — пое дълбоко въздух тя. — Откакто Нанги-сан ме изпрати да ви помагам, аз не мога да се освободя от… особеното чувство, което изпитвам към вас…

Никълъс усети как съзнанието му потъва в странното минно поле на настоящето, примесено с дребни случки от миналото. Обвиненията на Джъстин звъннаха в главата му е нова сила.

Сейко вдигна глава и го погледна право в очите. Решителността й граничеше с отчаянието.

— Влюбих се във вас против волята си. Знаех, че сте женен, че никога не мога да ви имам… Но това нямаше значение. Защото логиката и здравият разум нямат място в сърдечните истории…

Последва тежко мълчание. Избълвала на един дъх смайващото си признание, Сейко изглеждаше изтощена и неспособна на каквото и да било движение.

— Никога не бих ви казала това, никога! — прошепна едва чуто тя. — Накара ме да го сторя отвратителното предчувствие, че повече няма да ви видя… Както виждате, не съм достатъчно твърда… — прехапа устни и тръсна глава: — Моля да ме извините, стига да можете… Съзнавам, че проявявам слабост и себичност, тази любов би трябвало да остане погребана в душата ми завинаги… — главата й клюмна: — Виждате как отвръщам на вашата любезност и доброта… Но аз ви обичам, Никълъс. Това е, нищо не мога да сторя…

За пръв път го наричаше Никълъс, силата на смайващото и признание сякаш изведнъж се смали и изчезна. Изпита чувството, че внезапно е попаднал на подвижни пясъци и никакви усилия не могат да го измъкнат от тях.

Господи, Джъстин е разбрала това само от изражението на лицето й, даде си сметка той. И именно затова му направи сцена на ревност. Една част от съзнанието му го караше да скочи в колата и да се върне у дома, да вземе Джъстин в прегръдките си и да я увери, че обича само нея, че никога няма да я напусне. Но продължаваше да стои неподвижно до бара на залятото от студена неонова светлина заведение, около него пулсираше нестихващата глъчка на международното летище, до рамото му стоеше красива млада жена, която току-що му се беше обяснила в любов… За пръв път си даде ясна сметка за това, което беше почувствал, когато името на Микио Оками бръмна в телефонната слушалка: съдбата го тласка по опасен път, бъдещето му предлага събития, от които едва ли ще се измъкне без последици.