Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Бройлерите рано или късно отиват в печката, мрачно си помисли Гоунт, докато наблюдаваше бързо нарастващата тълпа под прозореца. Ястребовото му око моментално засече пристигането на микробуса на Си Ен Ен, последван след минути от автомобилите на местните телевизионни компании. Националните гиганти, разбира се, пристигнаха последни.

Господи, Никълъс трябва да е тук, помисли си той.

Вагонетката на икономическото ни обединение със „Сато Интернешънъл“ стигна върха на релсите, сега ни предстои главоломното спускане.

Зажужа интеркомът. Гоунт натисна копчето и напрегнато попита:

— Господин Линеър ли се обажда, Сузи?

— За съжаление не, господни Гоунт — отвърна с тъничко гласче секретарката му. — Имате насрочена среща за десет часа и господинът е тук…

— Каква среща?

— Обади се вчера, към края на работното време. Записах го на календара ви…

— Но аз не… — Гоунт млъкна и обърна гръб на тълпата под прозореца. Отдалеч видя записката на Сузи върху компютърния си терминал.

— Кой, по дяволите, е този Едуард Минтън?

— Идва от Вашингтон — отвърна Сузи с облекчение в гласа. Сякаш това даваше отговор на всички въпроси. — С първия утринен самолет, специално за да разговаря с вас…

Стомахът на Гоунт се сви, това никак не му харесваше. Демократите на Капитолийския хълм бяха върли противници на японците. Според тях предстоеше тежка икономическа война и само обединени под крилото на Демократическата партия, американските граждани имат някакъв шанс да се противопоставят на пъклените планове на шепа жълтокожи, събрали се да заговорничат някъде в подземията на Императорския дворец в Токио.

Гоунт беше забелязал, че напоследък рязко се умножиха плакатите, изобразяващи изгряващото слънце на Япония с една яркочервена черта по средата. За него това беше още едно доказателство за моралния упадък на собствената му страна, превърнала се в истински рай за опростенческата реклама, простираща пипала и към най-сложните проблеми на живота.

Затвори очи и тежко въздъхна. Беше едър, все още стегнат мъж. В колежа беше едни от най-добрите лекоатлети, имаше забележителни успехи и на бейзболното игрище. Но с течение на годините незабелязано прие максимата на много бивши спортисти — тежките физически натоварвания на младини са достатъчни, днес не е нужно много, за да се поддържа формата. А някога, ако не беше тежката контузия в рамото, извадила го за дълго от отбора на университета, той положително би избрал кариерата на професионален играч.

И щеше да сбърка, разбира се. Защото дори банковата му сметка да беше набъбнала, умът му положително би претърпял атрофия. На практика се оказа, че Гоунт притежава изключителни качества и забележителен ум, особено в полето на дейността, която си беше избрал. Нещо, с което могат да се похвалят само най-гениалните компютърни програмисти или велики актьори. Именно тези негови качества привлякоха вниманието на Никълъс Линеър и той без колебание го назначи за изпълнителен директор на американския филиал на „Томкин-Сато“.

А в момента същият този забележителен ум го предупреждаваше, че назначената за десет часа среща е истинска отрова. Попипа с пръсти челото си, отново затвори очи. Сякаш с този жест искаше да изтрие непознатия Едуард Минтън от лицето на земята.

— Господин Гоунт?

— Кажи, Сузи…

— Часът е десет и четвърт.

— Така ли? — попита с въздишка Гоунт. — Тогава можеш да поканиш господин Минтън…

Тялото на Гоунт действително беше загубило твърдостта от студентските години, но това съвсем не се отнасяше за лицето му. То беше все така стегнато и с твърдо очертана брадичка, под нея липсваше отпуснатата кожа, която с изненада беше открил у повечето свои състуденти по време на последната им годишна сбирка. Косата му, макар и посивяла, все още беше гъста. А сивото му отиваше, тъй като и очите му бяха в същия цвят. Чертите на лицето му сякаш бяха издълбани от длетото на гениален скулптор, всичко си беше на мястото.

Едуард Минтън се оказа пълна негова противоположност. Висок и слаб, с приведени рамене — като онези дългучи, които още от малки са осъзнали своя необичаен ръст и са започнали да се срамуват от него. Кожата му беше восъчно бяла и почти прозрачна. Гоунт потръпна, разбрал, че най-лошите му предчувствия са се превърнали в действителност: насреща му стоеше един типичен чиновник, при това представител на висшата администрация.

Минтън беше облечен в костюм с жилетка, излъскан по лактите, с безнадеждно измачкани ръкави и панталони, от материя с неопределен цвят, която приличаше на негоряемите платове, използвани за пожарникарски комбинезони. Очилата с метални рамки бяха кацнали върху прав нос, надвиснал над тънки устни. Зад тях надничаха яркосини очи, студени като лед. Очи на убиец. Гоунт никак не се изненада от златната верижка на бижутерската фирма „Фи Бета Капа“, която висеше от джобчето на жилетката му. Политиците са като кучетата, отбеляза мислено той. Най-много обичат да лежат по корем в компанията на себеподобни.