Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Звучи чудесно, но предстоящото пътуване не зависи от мен. Аз просто не мога да…

— Кажи ми какво толкова важно те кара да заминеш за Венеция и аз се кълна, че ще направя опит да те разбера…

— Стар приятел на баща ми се нуждае от моята помощ.

— Кой е той?

— Не съм много сигурен…

— Искаш да кажеш, че не го познаваш?

— Джъстин, обещах това на татко малко преди да почине. Това е мой дълг!

Тя поклати глава, сълзите отново рукнаха.

— Ето, пак опираме до същото… Твоя дълг. Нима нямаш дълг и към мен?

— Моля те, опитай се да ме разбереш!

— Господ ми е свидетел, че непрекъснато го правя! Но наистина не мога да разбера тази японска концепция за дълг, това гири ! И знаеш ли какво? Вече не искам да се опитвам! — бавно се изправи на крака и го погледна от горе на долу: — Първо беше работата ти, после дружбата ти с Нанги, накрая — пътуванията ти до Сайгон в компанията на Сейко. А сега ми сервираш дълг по отношение на отдавна мъртвия си баща и отиваш на другия край на света, за да помогнеш на човек, когото не си виждал никога през живота си ! Господи, ти си не по-малко луд от всички тези японци!

— Джъстин!…

Посегна да я привлече към себе си, но тя вече се беше втурнала към вратата. След миг стаята се разтърси от затръшването й. Никълъс остана неподвижен на мястото си. Какъв е смисълът да я последва?

Бавно се изправи и започна да се облича. Пръстите му бяха странно сковани и тромави. Излезе през кухненската врата, над главата му зашепнаха листата на японските кедри. Небето беше сиво, облаците — ниски и някак заплашителни. Закрачи напред и неусетно се озова в началото на склона, засаден със старите миниатюрни дръвчета гинко. Ниските им стволове се белееха като часови, дебелите им медночервени листа потрепваха като пръстите на оракул…

Нямаше представа накъде се е насочил, преди да изкачи лекото възвишение. В краката му проблеснаха водите на малкото езеро, скрити зад леки, едва видими изпарения.

„Татко“ , помисли си Никълъс.

Клекна на брега и втренчи поглед в неподвижната вода. Сякаш тя беше вълшебно огледало, отразяващо вечния ход на Времето. Видя себе си, още невръстно момче, вдигнало глава към лицето на Полковника и протегнало ръце към подаръка му: „Ис хогай“ — свещената катана, която беше захвърлил на дъното на това езеро много години след това…

Ясно виждаше блестящото острие на меча, светнало под ярките лъчи на слънцето, миг преди да изчезне в тъмните дълбини на езерото. Миналото и настоящето се смесиха и разбъркаха, в душата му се настани увереността, че може да посегне и да хване дръжката на свещеното оръжие.

Тогава беше убеден, че всичко е свършено, че никога вече няма да има нужда от силата на това оръжие, че ще престане да го използва за причиняване на смърт. Но нещо в миналото, свързано с баща му, в настоящето му с Джъстин, така и си остана неясно.

Полковникът, когото Никълъс уважаваше и боготвореше, несъмнено бе водил и свой таен живот, напълно непознат както за Никълъс, така и за Чонг. Години след смъртта му Никълъс разбра, че той беше убил един опасен политически радикал на име Сацугай. Той е бил съпруг на Итами — лелята на Никълъс. Тя го е ненавиждала, но факта оставаше — те са били семейство. Този акт оказа решително влияние върху живота на Никълъс, тъй като Санго — синът на Сацугай, се беше опитал да го убие и да отмъсти за баща си.

Телефонното обаждане от името на Микио Оками раздвижи тежките водни пластове, които вече десетилетия бяха оставени на спокойствие.

Тайният живот на Полковника. Какво общо има той с Микио Оками? Какво е накарало този доблестен мъж да стане приятел с главатар от Якудза? Никълъс нямаше отговор на тези въпроси. Знаеше само едно — в търсенето на отговора той отново се връща към баща си и изпълненото с тайни минало…

Най-сетне се изправи и бавно тръгна обратно към дома си. Не забелязваше нито изящно подредената градина, нито красивите цветя, нито каменната пътечка под краката си.

Изправен пред прозореца, той дълго гледа японските кедри и кленовете с остри листа, чиито клони потрепваха под напорите на лекия ветрец.

Най-сетне въздъхна и им обърна гръб, ръката му взе една от порцелановите чаши на лавицата и започна да я пълни със ситно нарязаните листенца на зеления чай.

Изправи се до печката с бъркалка в ръка и зачака кипването на водата.

Харли Гоунт изживяваше дълбока криза. Компанията „Томкин-Сато Интернешънъл“ понасяше сериозни загуби на финансовия пазар и това несъмнено се дължеше на изолационистката икономическа политика на демократическото правителство, провеждана от хора с ограничени геополитически познания, но в замяна на това заредени с хъс като новопокръстени християни. И резултатът не закъсня — сградата на централата бе обсадена от патриотарски настроени граждани, които издигаха плакати с надписи „Спрете сътрудничеството с врага“ и други подобни…