Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Тези белези носят неговия почерк, нали?

Върховете на пръстите му леко докосваха зачервените места по тялото й, умът й се изпразни от съдържание. Усещаше единствено топлината на тялото му, проникваща с лекота там, където най-много я болеше…

Главата му се плъзна надолу, устата му покри пресните белези… Езикът му пробяга по едва зарасналата кожа, болката изведнъж се стопи…

Потръпна, когато езикът му докосна вдлъбнатината на шията й, там, където пулсираше артерията… После той направи нещо. Отново с език, леко и почти неуловимо… Тялото й се разтърси от могъщия прилив на желанието. Зърната на гърдите й щръкнаха, слабините й овлажняха. Ръката й се плъзна надолу, бръсначът излезе с лекота, обилно смазан от секретите на нейната женственост. Легна в дланта й, топъл и потръпващ като живо същество, натежал от обещанието за отмъщение и смърт…

Тънките пръсти на Маргарет се увиха около дръжката му, от устата й се откъсна тихо стенание. Показалецът й успя да разтвори острието, вече беше готова…

Езикът му се плъзна в кратера между гърдите й. Слабото й място. Мъжът, който успееше да се докосне до него, разполагаше с цялото й тяло… Той знае , помисли е помътено съзнание тя.

Бръсначът тръгна нагоре, сякаш сам, по собствено желание… Кръвожаден звяр, тръпнещ от нетърпение да усети топлината на кръвта, да смаже с челюсти кости и сухожилия…

Убий го , екна властен глас в съзнанието й. Убий го веднага! Само по този начин можеш да се измъкнеш от капана!

Затвори очи, изпъшка и нанесе удара с цялата си сила. Острието на бръснача се стрелна към долната част на корема му. Но вместо да потъне дълбоко в него, то само се плъзна по кожата.

Видя усмивката му, едрите равни зъби блеснаха в полумрака. Дясната му ръка изтръгна бръснача, пръстите на лявата стиснаха острието, после се разтвориха.

Маргарет ахна от учудване. Кожата беше цяла, нямаше никакви следи от порязване.

— Пипни го — протегна ръка той. — Този бръснач не е наточен. Онзи, който използвам, е скрит на друго място… — усмивката му се разшири: — Усещах погледа ти, когато се заемах с отстраняването на космите от тялото си… Познавам чувството на алчност, Маргарет. Веднага го открих у теб… Ти алчно се стремеше да получиш бръснача ми… И аз ти го дадох…

— Нищо не си ми дал — отчаяно въздъхна тя, тялото й се отпусна върху чаршафите. В устата й се появи противен металически вкус, имаше усещането, че всеки момент ще повърне.

— Напротив — прегърна я отново той. — Дадох ти нещо много важно: вкуса на отмъщението… — езикът му отново пробяга по кожата й: — Сладък ли беше той, Маргарет? Толкова, колкото беше очаквала?

Тя не отговори. Бореше се с противния вкус в устата си, правеше отчаяни опити да преглътне, да го отстрани, да забрави. Той знае , мерна се отново обърканата мисъл в съзнанието й.

— Отговаряй! — извика с рязък глас той и тя сепнато го погледна.

— Да…

Устните и сами се разтвориха, отговорът излетя от тях спонтанно, сякаш по собствена воля…

— И аз така си мислех — въздъхна той с нескрито, но въпреки това странно за нея задоволство. — Щеше да ме убиеш и окото ти нямаше да мигне!

Ноздрите й отново се изпълниха със странния аромат на тялото му, ушите й ясно долавяха спокойните удари на сърцето му.

— Стига! — прошепна. — Не искам да те слушам!

— Какво още ти дадох, Маргарет? — сякаш не я чу той. — Искаш ли да ти кажа? Дадох ти нещо голямо. Дадох ти увереността, че можеш да го направиш… Че можеш да направиш всичко ! — докосна зърната й, тялото й се възпламени. — Вече можеш да признаеш, че те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш…

Неудобно извита върху чаршафите, чувстваща с бедрото си твърдината на безполезния бръснач, тя направи отчаян опит да извика цялото отвращение, което се беше натрупало в душата й. Но само за да установи, че не е в състояние да го стори. Беше замаяна от странен копнеж, който не можеше да идентифицира от желание, което не познаваше.

Тялото й натежа, сякаш напълнено с олово. Бавно, с цената на върховни усилия, тя се обърна по гръб и се отдръпна от своя похитител.

Зад прозореца продължаваха да фучат коли, грохотът им заглушаваше противното жужене на комарите.

У дома. Някога тук, в покрайнините на Токио, Никълъс се наслаждаваше на истинско спокойствие. Къщата, която купи след смъртта на леля си Итами, беше типично японска. Както вътре, така и отвън. Но вътрешността постепенно изгуби своя облик, тъй като Джъстин трескаво се зае да я преустройва. Плочки и тапети, килими и мебели — всичко това започна да пристига на големи пратки от Щатите, Италия и Франция. И в крайна сметка Никълъс вече не можеше да познае жилището, в което буквално се беше влюбил преди години…