Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Сейко — обади се Никълъс.

Момичето скочи на крака, затвори папката си и дълбоко се поклони. Гъстата черна коса се спусна пред очите й. Нежната, полупрозрачна кожа придаваше особена красота на това крехко създание. Красота, която сякаш беше разцъфнала през последните месеци, отбеляза мислено Никълъс.

— Линеър-сан — промълви Сейко. — Получих по факса копие от съдебния иск на нашата компания срещу „Хайротек“. Мисля, че трябва да му хвърлите едно око преди заминаването…

— Ти прегледа ли го? — попита Никълъс и пое по стълбите за горния етаж.

— Да, сър. Имам забележки по точки шест и тринадесет.

— Сейко, не зная колко дълго ще отсъствам — въздъхна Никълъс и спря на площадката. — Трябва да свикнеш да вземаш самостоятелни решения. Не забравяй, че ти имам пълно доверие! — усмихна й се и влезе пръв в кабинета: — Кажи сега забележките си…

Момичето говореше сбито и ясно, демонстрирайки по великолепен начин способността си да прескача незначителните подробности.

— Съгласен съм с теб — кимна той, когато забележките й приключиха. — Напиши накратко мнението си за евентуалните промени и ми го дай следобед. Ще му хвърля едно око, преди да тръгна… Ако нямам възражения, веднага ще го изпратиш на нашите юристи в Ню Йорк.

Момичето кимна и се насочи към вратата.

— Кажи на Нанги-сан, че бих желал да го видя — подхвърли след нея Никълъс. — По възможност веднага…

„Какво правя в този долнопробен мотел на Магистрала 95, запита се Маргарет Голдони. Сигурно съм се побъркала! Не, не съм, напомни си тя. Просто съм изгубила свободата си.“

Намираха се на петнадесет километра от Марин Сен Кроа, щата Минесота. Именно тук, в това малко градче, хората от Федералната програма за закрила на свидетели бяха скрили Доминик Голдони. Имаше нови документи за самоличност, къща, две коли и постоянна работа като консултант на строителна фирма. Всичко по наръчника.

Робърт реши да вземат и Франсин. Това, естествено, докара Маргарет до прага на истерията, но нямаше как да не се подчини. По този начин похитителят щеше да държи затворена устата на Тони.

Първата реакция на Доминик беше точно според очакванията. Ще му видя сметката на това копеле , просъска той. Но бавно! Докато очите му изскочат от болка!… Типична за едни венецианец реакция. Укроти се едва когато тя му напомни, че все още имат нужда от Тони. Прие да се срещнат само двамата, тъй като обстоятелствата го налагаха, но положително кипеше от жажда за мъст.

По време на пътуването до Минесота тя молеше Робърт да пусне момичето. Но той мълчеше и се усмихваше. Сякаш му беше любовница, а не пленница.

Предложи му да отлетят със самолет, само двамата. Но присъствието на Франсин усложняваше нещата и той предпочете да пътуват с нейното БМВ. Така нямаше да оставят никакви следи, освен това той получаваше възможността да провери дали ги следят и да вземе съответните мерки. Накара я да остави бележка на мъжа си. Написа, че похитителят ще убие Франсин при най-малкото подозрение, че Тони е организирал преследване. Предупреждение, което всеки сицилианец би взел под внимание.

Честно казано, Маргарет дори предпочиташе да е зад волана. Безкрайните километри на междущатските магистрали й даваха измамно чувство за сигурност. Плъзгайки се край мотели и паркинги, магазини за резервни части и автокъщи, бензиностанции и крайпътни заведения, тя съумяваше да забрави почти напълно крайната цел на това далечно пътуване, да я складира някъде дълбоко в съзнанието си, да я превърне в блед спомен или лош сън, разтопил се почти изцяло след събуждането… Освен това я заливаше огромно, живо като остър глад чувство на облекчение от факта, че се намира далеч от присъствието на Тони…

После обаче пресякоха границата на Минесота и кошмарът отново се настани в съзнанието й. Неизбежен като смъртта. Проля горчиви сълзи в мръсната стаичка на западналия крайпътен мотел. Постоянният грохот на профучаващите коли заглушаваше противното жужене на комарите. Вече й беше все едно дали се намира в града или провинцията, душата й потрепна и потъна в света на сенките, превърна се в муха, попаднала в капана на нагорещен абажур. Спасение нямаше, ужасът от предстоящите събития буквално я парализираше.

Натъпкана с приспивателни, Франсин се беше проснала на походното легло, предоставено от собственика. Седнал в своя край на двойната спалня, Робърт четеше списание „Форбс“ и изглеждаше съвсем като съпруг. Сълзите й изобщо не го трогваха. Когато тя най-накрая отметна завивките и се отпусна в леглото, той остави списанието настрана й тихо каза: