Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Но оставаше увереността, че трябва да опознае един огромен и интересен свят. Това беше основната причина за решението му да остане в Япония въпреки съпротивата на Джъстин, която мечтаеше час по-скоро да се върне в Америка.

Мисълта за нещастието на Джъстин караше сърцето му да потръпва от жалост. Прокара длан над клепачите си и уморено въздъхна. Дори далеч от нея чуваше плача й, безпомощен като на уплашено дете. Но пропастта между двамата зееше все по-дълбока, все по-трудна за преодоляване. Откога е тук? Бавно потъващ в дълбините на Тао-тао, Никълъс я пробва с всичките си сетива. Сигурно отдавна, тъй като му беше позната, удобна като старо сако. С леко сепване установи, че тази пропаст започна да се оформя в онези далечни дни, в които съзна, че притежава силата на танжин. Дали не продължава отдръпването му от света на хората? Трябва ли да заплати проникването във вселената на Тао-тао с цената на окончателното и пълно отчуждение? Беше уверен, че няма да стигне дотам, но пропастта между него и Джъстин ставаше все по-дълбока и по-дълбока…

Понякога изпитваше неудържим гняв към съпругата си. Вече години живееше в Япония, но продължаваше да се чувства чужденка. Нямаше никакви приятели сред местните, с изключение на Нанги. Огромните му усилия да я приобщи към тукашното общество не даваха абсолютно никакъв резултат. Тя продължаваше да се стъписва пред сложната мрежа от обичаи, учтиви фрази и изрази на уважение, с които се отличаваше японският социален живот. Но по-лошо от това беше, че, съвсем като току-що пристигнал турист, Джъстин все по-открито показваше своята нетърпимост и презрение към японците. Нещо, което Никълъс често беше забелязвал в поведението на гостуващи тук американски бизнесмени.

Започна пътуването към себе си така, както го беше учил Канзацу. Скоро достигна състоянието „кокоро“? — сърцевината на всичко, което имаше значение в живота. Спря за момент, после внимателно подбра ритъма, с който да докосва мембраната на „кокоро“. Така се създаваше психическият резонанс, с чиято помощ мисълта се трансформираше в действие.

Потъваше все по-дълбоко в Акшара, тътенът на „кокоро“ отекваше все по-силно и по-силно, пространството на гимнастическия салон стана тясно за душата му, тя скоро изскочи на свобода, далеч от стените на затвореното помещение. В съзнанието му се появи ясна като филмов кадър представа за града, проснат в краката му. После кадърът рязко ускори скоростта си, очертанията на сгради и улици се размазаха. Познатото чувство за ограничение изчезна, силата на психическия взрив беше огромна. Душата му разкъса оковите на Времето.

Отвъд тях цареше вечен мрак. Понятията минало, настояще и бъдеще престанаха да съществуват, изгубиха своето значение. Той все още не знаеше как да се възползва от неограничената свобода на духа, как да преодолее необятните хоризонти, какво иска да открие отвъд тях. За това щяха да му бъдат необходими години. С удоволствие би приел съвет от някого. Но нямаше от кого. Единственият танжин, който притежаваше достатъчно познания, за да го учи, отдавна беше мъртъв. Загинал от собствените си ръце, задвижени от разрушителната сила на Тао-тао…

Не можеше да каже колко време продължи това необичайно състояние. Гледано отстрани, то силно наподобяваше дълбока хипноза. При него часовете и минутите, измислени от простосмъртните хора, преставаха да имат смисъл, времето тук се измерваше по абсолютно различен начин. Състояния, които по своето времетраене неминуемо биха продължили дни, дори и седмици според обикновения календар, тук — отвъд , траеха стотни, а понякога и хилядни от секундата.

Когато очите му отново се отвориха, вече се чувстваше нов човек. Бодър и свеж, със спокоен дух и ясна мисъл. Нещастието на Джъстин се превърна в лек дим, почти моментално изчезнал в прозрачния въздух.

Безжичният телефон в ъгъла на салона звъня на няколко пъти по време на упражненията. Никълъс обаче отказа да го вдигне. Подчинените му отдавна бяха свикнали със странните му приумици, знаеха, че могат да го безпокоят само в случай на крайна необходимост.

Застана за няколко минути под ледените струи на душа, прехвърли се в сауната, после отново се обля със студена вода. Облече нови дрехи и със задоволство установи, че дори ужасното и вечно присъстващо видение на последната въздишка от дробовете на малката му дъщеря го беше напуснало. Поне за известно време…

В коридора пред гимнастическия салон търпеливо чакаше Сейко. Седнала на стълбите, тя запълваше времето си нанасяйки поправки и съкращения в предварително оповестената работна програма на шефа си.