Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

В душата й нахлу моментна паника, просто не беше обмислила следващите си ходове. Къде да скрие оръжието? Къде той няма да го забележи? Скривалището беше само едно, тя веднага си даде сметка за това. Приклекна и разтвори крака, сгънатият бръснач се плъзна в топлината на утробата й. Не стана лесно, но болката дойде тъкмо навреме. Сякаш да потвърди решимостта й да свърши това, което беше намислила.

Спря водата с леко потрепваща ръка, обърна се и излезе от банята.

— Свърши ли? — попита той от мрака.

Тя само кимна с глава, беше прекалено уплашена, за да говори. Легна и придърпа завивките до брадичката си. После му обърна гръб. Той щракна ключа на нощната лампа и се отпусна до нея, в ноздрите отново я удари странната миризма на тялото му. Заплашителна и едновременно с това удивително възбуждаща… Маргарет потръпна от объркване и ужас.

Спусна ръка между краката си, пръстите й напипаха дръжката на бръснача, направи върховно усилие да потисне тръпката на тялото си. Затвори очи и направи опит да успокои пулса си, беше сигурна, че той ще го усети…

В същия миг усети пръстите му върху рамото си и почти подскочи.

— Цялата трепериш — тихо отбеляза той.

От устата й се откъсна тихо стенание. Той знаеше какво означава това.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.

— Виждам енергията, която блика от тялото ти… Прилича на дим…

— Какво виждаш? — обърна се към него тя и потърси очите му в мрака.

— Виждам сияние — отвърна той. — Някога са ме учили на това изкуство…

— Е, добре. Значи виждаш и колко много съм уплашена. Нима си очаквал нещо друго? Намирам се тук сама, с безпомощната си дъщеря…, Изцяло в твои ръце… — „Дали гласът й не потрепна?“ Прехапа устни, твърдо решена да запази самообладание. Под мишниците й обаче плъзнаха издайнически вадички пот, душата й се сгърчи от ужас при мисълта, че този човек може да чете мислите й…

— В крайна сметка всички оставаме сами — промълви той. — Сами със своите грехове…

— Аз никога не съм била сама — потръпна тя: — Откакто се помня съм живяла в мъжко обкръжение: баща ми, чичо ми, приятели, любовници, съпруг… Не зная какво е да си сам. Вероятно свободата е…

— Аз пък винаги съм бил сам — някак замислено я прекъсна той. — Чувствам се изолиран дори на най-оживената улица…

— Нямаш ли семейство, приятели?

— Разчитам единствено на себе си — въздъхна в мрака той. — Пък и на кого ли друг бих могъл да разчитам?

Стори й се, че за пръв път успява да надникне зад опасната броня на този мъж. Душата му е наранена!

— Семейството ми е мъртво… — тихо добави той. — И опасно!

— Опасно? — извърна се към него Маргарет, забравила за страховете си и наистина заинтригувана.

Очите му бяха отправени към тавана, прорязан от бледи ивици светлина.

— Семейството е опасно — отвърна след известна пауза той.

— Грешиш — тръсна глава Маргарет. — Семейството е единствената утеха, последен пристан… Особено когато преживееш трагедия…

— Но не и когато трагедията го унищожи, нали?

Наистина е наранен!

— Ставаме на разсъмване — промени тон Робърт. — Хайде, време е за сън!

Тя продължаваше да го гледа, нямаше сили да му обърне гръб.

— Нима очакваш да заспя като младенец? — прошепна. — Господи!

Неволно се запита какво ли изпитва човек, принуден да гледа със собствените си очи убийството на майка му и баща му, на братята и сестрите му. Не можеше да си го представи. Ако беше актриса, вероятно би успяла да пролее горчиви сълзи над облените с червена боя трупове… Но само до момента, в който режисьорът ще извика „стоп“ и камерата ще престане да жужи. А в реалния живот? Не, никога!

— Ела тук!

Тихият му глас отекна в съзнанието й като звън от хиляди камбани. Измина една дълга секунда, преди да осъзнае, че ръцете му са разтворени за прегръдка.

Прииска й се да се изсмее, да го заплюе в лицето. Не го стори. Защото почувства затопления бръснач в утробата си, защото почувства и нещо друго… Някакво тайнствено и почти неуловимо чувство накара устни те й да останат здраво стиснати.

Със закъснение изпита удивление от факта, че покорно беше пропълзяла в прегръдката му. Удивлението й нарасна стократно, когато усети, че там се чувства удобно и спокойно, като дете в прегръдката на майка си.

„Какво става с мен“, простена душата й. Отговор нямаше. „Нима и мен е упоил с тайнствените си билки?“ Опита се да си спомни какво беше яла и пила през изтеклия ден… И веднага си даде сметка, че по всяко време той би могъл да й сипе нещо в чашата…