Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Стоката беше сенаторът Бейн и те я продаваха наистина добре. В крайна сметка личността на тексаския политик се превърна в това, което искаха нейните създатели: в единствената надежда на хората за по-светло бъдеще, в стоманена преграда срещу рецесията и нахлуването на чужди капитали в икономиката на страната.

Привлекателното лице на сенатора присъстваше ежедневно на телевизионния екран и на първите страници на вестниците: чуплива червеникава коса, широко чело, пъргави, умни очи, сърдечна усмивка, здраво ръкостискане… Суров, обрулен от живота човек, който доста наподобяваше Линдън Джонсън на млади години, но без устните с цвят на боровинка. Човек, свързан както с петролния бизнес, така и с животновъдството. Това му позволяваше да се радва на подкрепата на широки слоеве от населението на щата — както демократи, така и заклети републиканци. Човек, който олицетворяваше новата форма на маккартизъм, надигаща глава в Съединените щати. Насочена този път не срещу комунистите, а срещу икономическата инфилтрация на японците. И дегизирана като либерализъм и завръщане към добрите стари ценности на Америка.

— Какво, по дяволите, представлява тази Комисия за надзор на стратегически важните икономически контакти? — попита Гоунт, макар да се досещаше за отговора.

— Комисията е рожба на сенатора Бейн! — отвърна Минтън с такова страхопочитание, че на Гоунт чак му се зави свят. — Задачата й е да провери документацията на всички компании, чийто дял от търговия с Япония надхвърля петдесет процента от общите им годишни приходи. А също и на тези, които осъществяват съвместна дейност с японски корпорации.

— Защо? — попита Гоунт. Ненужен въпрос, вероятно искаше просто да чуе цялата параноя — от начало до край — със собствените си уши.

— Сенаторът Бейн разполага със сведения, че част от тази дейност заплашва националната сигурност на Съединените щати.

— Националната сигурност? — Гоунт почти се изсмя в лицето му. — Сигурно се шегувате! — от изражението на юриста обаче разбра, че тук място за шеги няма. — И каква е тази информация?

— На този етап не съм в състояние да я споделя с вас — отвърна Минтън и рязко се изправи. Приличаше на човек, който се е застоял в инфекциозна болница и бърза да избяга от евентуалната зараза. — Задачата ми е изпълнена, господин Гоунт. Комисията ще ви очаква в посоченото време — костеливите пръсти продължаваха да опипват златния ланец.

— А господин Линеър? — вдигна вежди Гоунт. — В момента той е извън страната.

— В Токио е изпратена редовно заверена призовка — отвърна Минтън и разкри два реда пожълтели зъби. — Добрахме се до вас, същото ще сторим и с него!

Кратко кимване и Едуард Минтън изчезна. След, него остана само едва доловима лоша миризма — нещо средно между прегорели яйца и несменяни от седмица чорапи. Напоена обаче със заплашителна мощ…

Гоунт не изпитваше никакво желание да се смее. Неочакваното посещение го остави с горчив вкус в устата, имаше чувството, че е попаднал между зъбните колела на бездушна машина, чиято единствена цел е да го стрие на прах. Машина, която не се спира пред нищо. Машина, чиито оператори са готови да ползват опита на аржентинската хунта и да превърнат Америка в страна с хиляди безследно изчезнали …

Сейко чакаше Никълъс на летище Нарита. Промъкваща се с труд през тълпата, тя го видя отдалеч и му се усмихна: Спря пред него, подаде му малко дипломатическо куфарче и леко се поклони. Той я хвана за лакътя и двамата се отдръпнаха от опашката пред гишето за първа класа на авиокомпания „Ер Франс“.

— Донесох ви няколко документа, които вероятно ще пожелаете да прегледате по време на полета — каза сътрудничката му. — Между тях е и един кодиран факс от Винсънт Тин.

Пак Сайгон, помисли си Никълъс. Директорът на клона на „Сато“ във Виетнам имаше големи планове и действаше с размах, но често се оплакваше от ограничените инвестиции и настояваше за тяхното незабавно разширяване.

— Благодаря, Сейко-сан — отвърна той.

Тя забеляза тъгата в очите му, но не каза нищо, вярна на своята природа. Вместо това попита:

— Не сте забравил паспорта си, нали?

— Всичко е наред — кимна Никълъс.

— Имате още малко време до повикването.

Никълъс разбра намека и се извърна към изхода на залата.

— Да идем да пием чай в онова кафене…

Сейко кимна. Пробиха си път през тълпата и застанаха до извития барплот на откритото заведение. Поднесоха им зелен чай в картонени чаши.