Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— И къде се намира тази ваша служба?

— Всъщност никъде…

— Така ли?

— Когато човек има кабинет, хората неизбежно откриват с какво се занимава — вдигна показалец Лилехамър. — На ЦРУ му бяха необходими десетилетия, за да разбере този прост факт…

Рентгеновите очи се заковаха върху лявата ръка на Кроукър, той неволно размърда пръстите й, направени от титан и фибровлакна.

— Предполагам, че проявявате любопитство към това — промърмори той. — Всички го зяпат…

— Можете да задоволите моето само ако желаете — кимна с разбиране Лилехамър.

— Отдавна вече не ми пука — отвърна Кроукър и положи изкуствената си ръка на масата. Беше истинско произведение на изкуството, създадено преди години от екип японски хирурзи и специалисти по биомеханика. Четирите пръста и палецът бяха снабдени с механизми за прегъване, изработени от титан и бор, покрити отгоре с гъвкава пластмаса в матово кафеникав цвят. Самата ръка беше от неръждаема стомана и си имаше всичко — длан, китка и съоръжения за прегъване. — Не зная как точно работи, но изглежда е вързана за нервите ми — поясни той. — Движенията се осигуряват от две специални литиеви батерии.

Лилехамър се наведе да я разгледа, изведнъж заприлича на археолог, натъкнал се на интересна находка.

— Ще имате ли нещо против да ми разкажете как изгубихте истинската си ръка? — тихо попита той.

Кроукър подозираше, че той отдавна знае всичко, но въпреки това кимна с, глава:

— Наложи ми се да водя битка с един изключително опитен мръсник… Шампион по японска борба „сумо“, надарен с изключителна сила… На всичкото отгоре беше и майстор на „кендо“… Знаете ли какво е то? Японско бойно изкуство е употреба на хладно оръжие…

— Имал съм възможност да се запозная отблизо с няколко катани — кимна Лилехамър.

— Значи знаете колко остри са те — продължи Кроукър. — При най-добрите изработки ръбовете изобщо не могат да се забележат с просто око. Точно с такава катана ми отсече ръката онзи „сумо“…

— А това добре ли работи? — попита гостът и почука с нокът единия от изкуствените пръсти.

Кроукър бавно сви ръката си в юмрук, после отново я разтвори. Сивкавият титан на дланта изпускаше фосфоресцираща светлина.

— Това е вторият, подобрен модел — промърмори той. — Прототипът също беше впечатляващ, но това вече наистина е друга работа…

Стана и взе една от празните бирени бутилки в дясната си ръка. Долепи един от изкуствените пръсти на лявата до гърлото и бавно започна да го спуска надолу. В каютата се разнесе странен звук, сякаш някой раздираше плат. Острият като бръснач връх на пръста стигна дъното на бутилката и започна да се движи по обратната страна. След миг шишето се разцепи на две абсолютно еднакви половинки.

— Забележителна комбинация между сила и точност — призна Лилехамър.

Кроукър седна на мястото си и махна с ръка към куфарчето:

— А това от какво е направено?

— Откровено казано, не знам — сви рамене гостът. — От някаква пластмаса, използвана в космическите кораби. По-лека от стоманата, но няколко пъти поздрава от нея… Зная обаче друго — тя е дяволски издръжлива. При лабораторните изпитания е издържала на едрокалибрени куршуми и пластичен експлозив!

Кроукър мълчаливо кимна с глава и протегна изкуствената си ръка. Дългите пръсти бавно се свиха в юмрук и още по-бавно се насочиха към капака на куфарчето. Материята попадна между палеца и показалеца, чу се остро изщракване. Титановите връхчета се срещнаха през получената дупка с леко, едва доловимо звънване.

Лилехамър смаяно гледаше своето доскоро напълно сигурно куфарче. От устата му се откъсна тежка въздишка, главата му с недоверие се поклати.

— Май ще приема втората бира, която преди малко ми предложихте — промърмори той.

Пое бутилката и дълго мълча. Кроукър наблюдаваше как слънцето се мести по стената на каютата, вятърът навън неусетно смени посоката си. Идва буря, помисли си той, усетил миризмата на фосфор във въздуха. Но все още имаме време… Време ли? Но за какво? Зареди се с търпение и зачака. Лилехамър ще каже защо е дошъл…

Вълнението се усили, яхтата започна да се поклаща надлъжно, килът й се вдигаше и потъваше с ритмична последователност. Кроукър изведнъж се почувства зле. Рязко се изправи, излезе от кабината и се надвеси през перилата. Повърна пред очите на двамата униформени моряци, които безмълвно го наблюдаваха от другата страна на палубата.

— Съжалявам — промърмори Лилехамър, изчакал го да се върне на мястото си. — Страхувам се, че тези хапчета все още не са напълно ефикасни.