Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Оставете ролята на стария боен кон — поклати глава Лилехамър. — Пред мен тя просто не върви. Името ви изскочи от компютрите. Преди известно време сте работили заедно с Никълъс Линеър, който пък е бил агент на К. Гордън Минк — в онези дни шеф на „Червената станция“ — Бюрото за работа със СССР. Двамата с Линеър сте разкрили един изключително опасен агент на врага, внедрен именно при Минк… — лицето му изведнъж стана сериозно, веждите му се свъсиха: — Истината е, че не мога да имам доверие на никого в службата. Поне докато не открия как са се добрали до Голдони, който по всички правила би трябвало да се намира в абсолютна безопасност. С една дума — трябва ми помощ — вдигна глава полицаят. — Голдони имаше строга заповед да не влиза в телефонен контакт с никого от близките си поради опасността от подслушвателно устройство оттатък. Нямаше право да се среща с когото и да било без предварителното съгласие на своята охрана от ФПЗС. Как тогава се случи това? До този инцидент ФПЗС нямаше нито един провал!

— Някой е успял да се докопа до него — сви рамене Кроукър.

Лилехамър дълго мълча, главата му остана наведена. После въздъхна и заби яркосините си очи в лицето на Кроукър.

— Според мен Голдони е бил предаден отвътре — каза той. — От човек, на когото е имал пълно доверие. Пак повтарям — сигурността му беше стопроцентово осигурена, единственото условие беше да спазва правилата на ФПЗС.

Кроукър се замисли, после бавно поклати глава:

— Ясно е, че имате нужда от помощ. Но аз едва ли мога да ви я дам… Никога не ме е бивало по отношение на уставите, предпочитал съм да работя по свой начин…

Лилехамър го погледна право в очите.

— Искам да ми отговорите само на един въпрос — тихо процеди той. — Чувствате ли се достатъчно заинтригуван от случая, за да станете мой оперативен агент, или предпочитате спокойния живот в тоя гьол, с единственото развлечение да возите насам-натам разни дебелаци е бирени шкембета?

— Признавам, че речникът ви си го бива, господин Лилехамър — засмя се Кроукър.

— Наричай ме Уил.

Кроукър първо огледа протегната ръка на госта си, после здраво я стисна.

— Не зная защо се чувствам като ученичка, която насрочва първата си среща — промърмори той.

Лилехамър избухна в сърдечен смях, този път гротескните белези изчезнаха напълно в бръчките на обветреното му лице.

— Мисля, че ще изпитвам истинско удоволствие от нашето сътрудничество, Лю — рече той. — Нали мога да те наричам Лю? Всъщност това ще бъде за пръв и последен път… Операцията изисква абсолютна сигурност, имената трябва да бъдат забравени. Исмаил се е срещнал с Ахаб и двамата правят страхотен екип! Толкоз по въпроса!

Катерът на бреговата охрана отнесе Ахаб, а Кроукър остана на борда на яхтата си да чака залеза. Така и не можа да си отговори на въпроса защо, по дяволите, отново се забърква с разследване на ФБР… За следващия ден беше насрочен едноседмичен круиз с Маракай — венецуелски богаташ, на когото даваше яхтата си под наем три-четири пъти в годината. Маракай беше натрупал състояние както от търговия със земя, така и от разработката на богатите диамантени мини върху нея. Беше човек на живота, страхотен рибар. Харчеше без мяра, оставяше огромни бакшиши. Да не говорим за харема от млади красавици, които водеше със себе си и които с удоволствие отстъпваше на приятелите си.

Кроукър се наведе през борда на „Капитан Сумо“ и втренчи поглед в прозрачната зеленикава вода. На сантиметри под ватерлинията се виждаха тъмни петна, лодката очевидно се нуждаеше от основно остъргване.

Точно така , каза си той. Мисли за всичко друго, но не и за Аликс! Може би предложението на Лилехамър беше дошло тъкмо навреме, но въпреки това в стомаха му се появи празнота. Сякаш цяла седмица не беше слагал нищо в устата си. Аликс му липсваше, това беше цялата работа… Липсваше му жестоко! Мразеше я, защото го остави тук — на диета от алкохол и морска храна, докато тя самата водеше блестящ живот и прескачаше като пеперуда от една столица на модата в друга… Всъщност какъв избор му оставаше? Но сега нещата се променят…

Пред очите му изплува красивото й лице, покрито с равен загар. Стояха пред залата за заминаващи пътници на Международно летище Маями, никой не искаше пръв да каже сбогом…

После тя тихо промълви:

— Какво точно мислиш, че правиш тук? Нима не разбираш, че този начин на живот отдавна ти е омръзнал?

Той разпалено отрече, но сега си даваше сметка, че Аликс е била права. Помисли си за Маракай с неговия плаващ публичен дом и разбра какво е искала да му каже тя. Беше се заселил тук, защото очите му се бяха нагледали на обезобразени трупове, краката го боляха от дебнене по тесните улички на опасни квартали. Повдигаше му се от вонята на корупцията и безчовечността ставаше му лошо от вечното присъствие на смъртта. На грубата, насилствена смърт… Избяга. Изчезна далеч на юг. Но само за да открие, че смъртта има и други лица…