Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Хотелът разполагаше с частен пристан, пъргави портиери със златнозелени ливреи взеха багажа му и го поведоха покрай масите на открития ресторант, вече заредени за вечеря.

Фоайето беше огромно, с богато изографисани сводести тавани, копринени тапети по стените и старинни плюшени мебели. Преобладаваха типично венецианските цветове — морскосиньо, зелено, жълто и наситено оранжево. Навсякъде присъстваше позлатата в стил рококо — върху ръбовете на мебелите, рамките на картините, масивните стенни часовници и огромните полилеи от кристално стъкло „Мурано“ със своите типични, наподобяващи сълзи орнаменти…

Регистрацията на Никълъс се превърна в ритуал — сякаш беше скъп и отдавнашен клиент. Над потъмнялото от старост дървено гише висеше огромна, маска от бял лак, с извит нос и агресивна горна устна. Никълъс попита какво представлява тя.

— О, Венеция е град на маските, синьоре — отвърна администраторът. — Или поне е била такъв град през вековете. Името на хотела — „Палацо ди Машере Венециане“ означава „Дворец на венецианските маски“. Дожът, построил това палацо за своя лятна резиденция, е бил своенравен човек. Често прибягвал до „баута“, за да се смесва с обикновените хора и да върши… хм… доста неделикатна дейност… — човекът поглади горната си устна и лукаво се усмихна: — Според мен е станал баща на много незаконородени деца именно с помощта на маските, пак с тяхна помощ е сключил и Бог знае колко мръсни политически съглашения… — ръката му махна към голямата бяла маска на стената: — Ето това е „баута“ — маската, превърнала се в основен закон. До нея са прибягвали много от могъщите дожи, съдии и благородници, благодарение на нея са били в състояние да кръстосват града като обикновени хора…

— И никой не ги е разпознавал? — удиви се Никълъс.

— Никой, синьоре — убедително поклати глава администраторът. — Венеция знае да пази своите тайни.

Стаята му на втория етаж беше огромна. Портиерът остави багажа до вратата, прекоси дебелия персийски килим и отвори четири метровите капаци на прозорците. Помещението се изпълни със звуците и миризмите на Канале Гранде, с великолепната му светлина.

Окъпана от странната, водниста светлина на този град, закотвен от столетия между суша и вода, богато орнаментираната стая положително изглеждаше такава, каквато е била преди триста години при управлението на Дожите.

Останал сам, Никълъс влезе в мраморната баня и свали от себе си прахта на дългото пътуване. Започна да се бръсне пред огледалото в позлатена рамка, очите му с интерес наблюдаваха как лицето му се променя, освободено от четината. В съзнанието му изплуваха думите на Сейко: Ще бъдете различен, толкова променен, че никой няма да ви познае…

Наплиска се със студена вода и се върна в стаята с пешкир в ръце. Изправи се до прозореца и загледа как дългите пръсти на нощта се прокрадват по Канале Гранде. Вляво се издигаше тебеширенобялата фасада на Санта Мария дела Салуте, вдясно, оттатък тихо плискащата се вода, леко се поклащаха четири издължени гондоли, боядисани в синьо, черно, зелено и червено. Високо вдигнатите им издължени носове с шестоъгълник накрая, свидетелстващ за принадлежността им към квартала Сестиери, проблясваха под кадифената светлина и приличаха на древни, безупречно настроени музикални инструменти.

Никълъс избърса лицето си и обърна гръб на прозореца. Върху широкото легло забеляза голяма картонена кутия, която положително не беше там при оттеглянето на портиера. Погледа я известно време, после вдигна телефона и попита дали някой не е оставял нещо за него. Получи отрицателен отговор.

Вдигна капака и замръзна. Косъмчетата на врата му отново настръхнаха, тънка струйка пот се плъзна по гърба му.

В кутията имаше дълга черна роба — същата като онази от видението му, под нея белееше картонена маска, точно копне на онази „баута“, която висеше над гишето на администрацията. Носът беше дълъг и извит, горната устна беше дори по-агресивна от онази долу… В общото изражение се долавяше нещо маймунски арогантно. Типична маска, осигуряваща анонимност на благородниците.

На дъното на кутията имаше зелен плик със златни ръбчета. Никълъс го отвори и извади от него лист твърда гланцирана хартия. Думите бяха подредени красиво и равно, почеркът беше леко полегат:

Моля, бъдете на Кампиело Сан Белисарио точно в десет и тридесет тази вечер. Носете робата и маската.

Никълъс хвърли бърз поглед на часовника си. Беше седем без четвърт, дори за вечеря беше още рано. Погледна странната дреха, облече се и отвори куфарчето, което Сейко му предаде на летище Нарита. Нарочно не беше го поглеждал по време на полета, не му се искаше да работи.