Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Минавайки покрай отворен до късно бар, той чу смях и откъслечни разговори, които го преследваха десетки метри надолу по уличката и сякаш увиснаха над безчетните мостчета. Под тях пък тихо припляскваше водата, виждаше се тъмният силует на неизбежната, закотвена край дебелите колове гондола… В позеленелите от старост каменни основи на къщите влажно жвакаха малките вълни от корабчетата трамваи…

Свърна зад поредния ъгъл и се озова в началото на тесен канал, задръстен от гондоли. В последната от тях седеше старец с черно облекло. Той вдигна глава, бавно се изправи и отвори уста. Разнесе се звънка, протяжна песен, чистият тенор се блъсна в каменните основи на мостчето, върху което се беше спрял Никълъс, очарован и омагьосан, неспособен да направи дори крачка…

Процесията изчезна в мрака, песента бавно заглъхна. Никълъс продължи пътя си. След няколко крачки се озова пред миниатюрното дворче на потъмняло от старост палацо. Бугенвилиите бяха разцъфнали с разкошни, яркочервени цветове, над тях се извиваше напуканото от старост стебло на бор. На метър от корените му имаше малка скамейка от ковано желязо, потъмняла от времето. Никълъс живо си представи как на нея седи прекрасна девица, очите й са отправени към звездното небе, а в краката й е коленичил Казанова и я засипва с изкусителни слова…

Отдавна овладял изкуството „да потъва“ в околната среда, да чувства и усеща подводните течения, движещи хора и населени места, Никълъс бавно и неотклонно си пробиваше път към сърцето на метафизичната загадка, наречена Венеция; към мястото на загадъчното си рандеву с Микио Оками. Тайнствеността на този град се съдържаше в невероятното му местоположение — нито на сушата, нито в морето; в извънземните звуци и светлина, в уникалната му способност да остава недокоснат от хода на времето… На това омагьосано място не можеха да се настанят колите и автобусите, влаковете и метрото; обитателите му се придвижваха така, както го бяха вършили техните прадеди. Никълъс бавно крачеше по тесни улички и галерии, по мостчета от камък и дърво, останали такива, каквито са били преди стотици години. Ако можеше да се прероди и да оживее в средата на XVI век, гледката пред очите му положително би била същата…

В същото време Венеция неусетното поемаше в нежната си прегръдка, претопяваше душата му, превръщаше го в свой избраник подобно на стотици хиляди пътници, намирали убежище тук през вековете. Той потъна и се изгуби не толкова в лабиринта от улички, мостчета и канали, колкото в магическото сърце на този невероятен град. Чувството за време се изхлузи от душата му като стара, изсъхнала кожа; тя потръпна и се отвори пред нежната милувка на града, натежала от бремето на годините, едновременно с това вечно млада и готова за пълноценен живот…

Неусетно престана да се тревожи за отношенията си с Джъстин, видя какво всъщност представлява гневът, който беше изпитал към нея заради двете изгубени деца, забрави напълно последния умопомрачителен разговор със Сейко… Но най-странното беше, че изведнъж се почувства абсолютно сигурен преди пълната с неизвестности среща, назначена от Микио Оками.

В това състояние на духа стъпи на плочите на Кампиело ди Сан Белисарио. Площадчето беше малко и безупречно чисто, лишено от каквито и да било фонтани, дръвчета или скамейки. Съвсем типично за Венеция, заградено от три страни с високи къщи в глинено червеникав цвят. Четвъртата беше заета от внушителен храм. Никълъс пристъпи към входа и видя, че той носи името на площада. За пръв път в живота си чуваше за светец на име Белисарио, но не се учуди от този факт. Италианците, а особено жителите на Венеция, се прекланят пред цяла плеяда светци, които са напълно неизвестни за останалия свят.

Площадчето беше пусто, ехото на нечии стъпки бавно чезнеше в далечината. Ято гълъби се готвеше да посрещне нощта под стрехите на околните сгради, някъде далеч боботеше моторът на невидим катер. Над плочите трептеше лека мараня, основите на сградите сякаш се носеха във въздуха.

Никълъс търпеливо чакаше. Венецианската нощ, подобно на всяка друга, скоро щеше да го обвие в своето тъмно наметало. Внезапно си спомни за „баута“, измъкна маската изпод мишницата си и я нахлузи през глава. Изпита особено, странно познато чувство. В главата му отново нахлу споменът за видението, което се появи на борда на корабчето, докато бавно се плъзгаха покрай Пиаца ди Сан Марко. Кой съм аз , безмълвно се запита той. Защо имам чувството, че тук е моят дом?