Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— И маските намерили своето предназначение… — подхвърли Никълъс.

— Точно така — кимна Челесте и насочи гондолата към малък пристан, давайки път на нощното трамвайче, което вдигаше високи вълни в средата на канала. — Маските са били необходимата илюзия, изпълнявали са съвсем определена роля. Ще попитате каква… В политическия живот са ги използвали като закрила на онези, които са правили признания пред Светата инквизиция… А в личен план древните жители на Венеция са прибягвали до тях, когато са искали да дадат воля на сърдечните си чувства… Вършили са го както благородниците, така и обикновените рибари… — Челесте натисна пръта, гондолата отново пое по пътя си:

— Така е било, поне в исторически план. Но каква е била действителността? На практика маските са били използвани за прикриване на корупцията във всички етажи на венецианското общество… Всичките тези маски — Баута, Домино, Каня, Примо Дзани — „Чумният доктор“, и още много подобни, съвсем не са герои от Комедия Дел Арте, както мнозина си мислят… Те са герои от венецианската действителност, корените им трябва да се търсят по-скоро в политическата парадигма, отколкото в театъра…

Минаха покрай гондола с пурпурни кадифени седалки и златни ръкохватки на борда. В нея спеше мъж, покрит с дебело одеяло, главата му беше положена в скута на десетгодишната му дъщеря. Момичето им се усмихна, ръката му механично поглаждаше къдриците на бащата.

Челесте продължи разказа си, когато останаха сами в средата на канала:

— Маските се превръщат в символ на всичко венецианско, особено на мрачните тайни, скрити зад фантастичните легенди, предавани от уста на уста от жителите на града… Човек трябва да си представя Венеция като една огромна мида, в чиято утроба се крият приказни съкровища…

— Предполагам, че сте прекарали тук целия си живот… — подхвърли Никълъс.

— Понякога ми се струва, че наистина е така — загадъчно отвърна Челесте. — Във всеки случай аз съм родена тук и само това има значение…

Излязоха на Канале Гранде, пред очите на Никълъс се появи тъмната грамада на Академията. Челесте насочи гондолата надясно, острият кил цепеше водата с тихо съскане. Наоколо беше тихо, плясъкът на вълните се смесваше с напрегнатото дишане на младата жена, забиваща неуморно пръта в тинестото дъно на канала. Странна, омайваща музика, изпълнявана на незнаен, роден от въображението инструмент…

Най-сетне се насочиха към малък, но добре поддържан пристан, край дебелите колове се поклащаха две празни гондоли. Никълъс веднага ги позна и сърцето му пропусна един такт. Същите гондоли беше видял от прозореца на хотелската си стая! Значи беше направил едно дълго, кръгообразно пътешествие и сега се завръщаше там, откъдето беше тръгнал!

Носът на гондолата меко се отърка в старите дъски на пристана, Никълъс скочи върху тях и ловко хвана подхвърленото от Челесте въже.

Влязоха в палацо, боядисано типично по венециански — морскозелено и охра, сводът над вратата беше позлатен в съответствие с ориенталските традиции. Зад масивния портал, който отделяше къщата от водите на канала, имаше вътрешен двор. Бугенвилии и розови храсти, разцъфнали въпреки късната есен, насищаха въздуха е прекрасен аромат. Над високите стени простираше клони старо крушово дърво, разкривено и с напукан ствол.

Блестяща моторница от тиково дърво и неръждаема стомана върху ниска стойка изпълваше по-голямата част от дворчето, покрито с мраморни плочки от Истрия, които имаха свойството да поемат влагата от въздуха ида променят цвета си. Поеха по широка стълба от бял камък, към piano nobile, както тук наричаха първия етаж… Челесте обясни, че долният етаж умишлено не се поддържа, тъй като водите на канала често прииждат. Цялата част от къщата, разположена на нивото на водата, се използва единствено за гараж на моторници.

Помещенията горе бяха великолепни. Таваните бяха от индонезийско тиково дърво, потъмняло от вековете. Стените пазеха оригиналната си венецианска боя — тъмен ултрамарин с особена съставка, която беше невероятно скъпа и вече никъде не се произвеждаше.

Подовете бяха застлани със стари персийски килими, изтъкани от фини вълнени и копринени нишки, в ъглите имаше статуи от мрамор и бял ориенталски камък, очевидно пренесени преди векове от древния Константинопол…

Огромни възглавници от сребриста коприна заемаха местата, на които човек очакваше да види столове и дивани. В дъното на просторната дневна имаше мраморна стълба, водеща към нещо като полуетаж с широки панорамни прозорци и още от удобните възглавници. Капаците на прозорците бяха отворени, в помещението се лееше трепкаща светлина, отразена от водите на канала долу.