Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

— Историята е доста странна… — Оками довърши кафето си и сложи чашата настрана. — Преди всичко трябва да разберете поне частица от променливия свят, в който съм живял. В продължение на много години Якудза са се интересували само от това, което става на японска територия. Аз бях един от първите, които разбраха, че подобна политика е обречена на провал… Защото проумях една проста истина — в бизнеса ние не се различаваме по нищо от останалите народи. А в Япония правенето напари ставаше все по-трудно и по-трудно… — сухата ръка се повдигна и леко плесна бедрото му: — Честно казано, не беше съвсем така… Исках да подчертая, че в един момент ние започнахме да изпитваме затруднения в правенето на пари на японска земя… Тогава аз свиках общо събрание на оябуните и казах пред тях една фраза, която бях чул от вашия баща: Нашата черупка е целият свят!

Оками се отпусна назад и кръстоса ръце над малкия си закръглен корем:

— Разбира се, те не ме разбраха… поне не веднага. Трябваше да им дам пример, затова се наложи да напусна страната. Бизнесът в чужбина поглъщаше цялото ми време, почти престанах да се връщам в родината… Наистина там ние разполагахме с… — тук той прибягна до един напълно непреводим японски израз, който приблизително означаваше „мълчаливо споразумение“ — … полицията, политическите сили и държавния апарат — легитимната власт в Япония, но това споразумение не беше толкова сърдечно и искрено, колкото на нас ни се искаше… Защото днешните модерни самураи не могат да забравят тромавото ни начало, не могат да прикрият кастовото си презрение. По простата причина, че Якудза е организация на обикновените, лишени от благороднически титли и привилегии хора… Наистина, те се страхуват от нас. Понякога дори изпълняват нашите искания, за да могат да се ползват от услугите ни… Но дълбоко в сърцата си те ни презират, в това не може да има никакво съмнение. И в момента, в който се почувстват абсолютно неуязвими, те положително ще направят опит да ни унищожат… — върху кръглото лице на стареца отново изплува загадъчната усмивка: — Ето защо аз предпочетох да създам своя нова база тук, във Венеция.

Никълъс си спомни краткия, но съдържателен урок по история на Челесте и веднага разбра, че той не е бил насочен единствено към запълване на празнотите в познанията му.

— Това беше едно исторически правилно решение — продължи Оками. — А от гледна точка на бизнеса този град предлага изключителни възможности. Нещата не са се променили кой знае колко от времето на Медичите насам… Макар номинално да се намираме в Италия, Венеция продължава да бъде нещо като открит град, подобен на онзи от годините на Средновековието… Няма да е излишно да не забравяте това по време на престоя си тук… Намирате се във Венеция, а не в Италия, още по-малко пък в Европа… — дребната, но стегната фигура на Оками неспокойно се размърда върху възглавницата, гласът му видимо промени спокойната си интонация: — За съжаление дойде моментът, в който започвам да се питам дали не допуснах политическа грешка с преместването на базата си тук…

— Нещо се е случило — подхвърли Никълъс.

— Точно така — отвърна Оками, очите му странно потъмняха. Тялото му с лекота се надигна от ниските възглавници, ръката му се пресегна към каничката с кафе. Не се върна веднага на мястото си, а остана до бюфета. Очите му гледаха навън, към тайнствената венецианска нощ. После потръпна и тръсна глава, сякаш взел трудно решение. Обърна се към Никълъс, подаде му чашата и тихо промълви: — Работата е там, че в рамките на следващите две седмици срещу мен ще бъде направен опит за покушение.

Думите му бяха последвани от протяжен вой на сирена и кратък вик. Поредната лодка акостираше на кея. Оками пъргаво се извъртя и се надвеси от прозореца. По лицето му пробяга дълбоко безпокойство.

— Някой иска да се оттегля, но аз нямам подобни намерения…

— Оками-сан, вие положително можете да мобилизирате своите верни хора — отбеляза Никълъс.

Старецът обърна гръб на прозореца и се взря в лицето му с израз на известно учудване. Сякаш пред него се беше появил дух.

— О, мога и много повече — разсеяно отвърна той. — Мога да мобилизирам най-добрите хора на всички кланове. Но човекът, който идва…

Пристъпи във вътрешността на стаята и приклекна на метър от Никълъс, дори любимото му еспресо беше забравено.

— Всъщност не това е основният въпрос — промълви Оками, на лицето му ясно се изписа безпокойство и страх. — Един от моите оябуни се обърна срещу мен… И аз вече не вярвам на никого. С изключение на Челесте, разбира се… А сега и на вас… Признавайки своите страхове пред вас, аз се оставям в ръцете ви… Затова не мога да не ви вярвам. Но толкоз! — за пръв път от началото на разговора той повиши глас: — Вярвам на двама души и на никой друг!