Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Търпението й се изчерпа броени минути след като Никълъс потегли за летището. Нахвърля безразборно дрехите си в малък куфар, скочи в колата и подкара към центъра на града. Сам по себе си този факт беше нещо необичайно. Просто защото тя така и не успя да свикне с обратното движение по пътищата на Япония и разположения вдясно волан, не можеше да се ориентира по пътните знаци, написани на непонятен език, беше принудена да се ориентира единствено по това, което беше запомнила. А то не беше много, особено при възбуденото състояние на духа й…

В крайна сметка успя да се промъкне през лабиринта от тесни улички в центъра на Токио и стигна до „Хилтън“. При редките си посещения в тази страна нейните приятели предпочитаха да отсядат тук и любезно отклоняваха поканите й. По простата причина, че къщата й в покрайнините на града беше прекалено далеч.

Вече часове седеше в тази поза, изостави я само веднъж — преди около четиридесет минути, когато стана да позвъни на единствения си приятел в тази страна — Танцан Нанги. Тялото й леко потръпваше, като на болен човек… На практика тя наистина беше болна, дори знаеше името на болестта, от която страдаше — отчаяние .

Нанги не беше на работното си място, но Уми — секретарката му, познала я по гласа още преди да се представи, обеща да му предаде молбата й да се свърже по най-бързия начин с нея в хотел „Хилтън“. Остави слушалката и се запита какво ще му каже… На практика нямаше представа защо го търси, вероятно поради чувството за самосъхранение, появило се някъде дълбоко в душата й… Придружено от усещането, че се е превърнала в прашинка, рееща се в пустотата на Космоса, че отчаяно се нуждае от опорна точка за завръщането си към света на логичните мисли и решения…

Леко почукване по вратата я изтръгна от сковаността. Изправи се бавно, краката й сякаш бяха налети с олово. Натисна бравата и се приготви да посрещне Нанги. Но сърцето й изведнъж пропусна един такт.

На прага стоеше американец с приятно лице, дълга тъмна коса и светли очи. На устата му играеше приветлива усмивка. Не беше толкова загорял, колкото го помнеше от срещата им на Мауи, но в замяна на това изглеждаше свеж и здрав, тъмносиният костюм лежеше много добре върху широките му рамене.

Мъжът пристъпи напред, протегна ръце да я прегърне, устата му се впи в нейната.

— Господи, колко е хубаво да те видя пак! — въздъхна Рик Милар, без да я пуска от прегръдката си.

Вдъхваща вкуса на устните му, Джъстин си спомни как този човек я беше последвал от Ню Йорк чак до Мауи, след като преди това я беше назначил за вицепрезидент на своята рекламна агенция „Милар, Соумс & Робъртс“. Открила, че той беше уволнил една от близките й приятелки, за да осигури мястото на нея, тя без колебание отказа поста и замина. Но той я откри в Мауи, между двамата почти се оформи любовна връзка… Но само почти. Сега, стресната от появата му, с напълно разнебитена психика, тя почувства как гърлото й се свива и сълзите напират под клепачите й. О, Господи , простена изтерзаната й душа, няма да ти е много трудно окончателно да ме довършиш!…

Измина известно време, преди да се овладее и да попита с леко дрезгав глас:

— Рик, какво правиш тук?

— Бях в компанията на господин Нанги, когато секретарката му се обади да съобщи за молбата ти. Той искаше веднага да тръгне насам, но аз го убедих, че за теб ще е по-добре да видиш лицето на стар приятел от родния край… — на лицето му се изписа дълбока загриженост: — От него научих, че ти е доста трудно да се адаптираш в тази страна… Много се тревожи за теб, но не знае как да ти помогне…

Джъстин объркано поклати глава.

— Но как стана така, че ти си тук, в Япония? — попита тя.

Ръцете му продължаваха да я притискат, погледът му потъна в потъмнелите й от болка очи. Усети как цялото й тяло започна да трепери.

— Би могъл да те излъжа, Джъстин — тихо отвърна той. — Да ти кажа, че съм на делова обиколка из Далечния изток, или пък пътувам за удоволствие… Но няма да го сторя. Дойдох тук, за да те намеря и някак… все още не зная как… да те убедя да се върнеш в Ню Йорк и да се залавяш за работа.

Джъстин беше сигурна, че ще припадне. Колко пъти, още като малко момиченце, се беше питала какво ще стане, ако мечтите й изведнъж се превърнат в действителност?

— Не говориш сериозно…

— Слушай какво ще ти кажа, Джъстин. Нашата агенция се разраства. Преживяхме тежките времена на рецесията и сега нещата вървят много добре. Проблемът е, че всичко върша сам. Опитах се да ти намеря заместник, но не се получи. Ще повярваш ли, ако ти кажа, че след твоето напускане съм сменил четирима вицепрезиденти? Едновременно с това вече не издържам на темпото, не мога да работя по дванадесет часа на ден… — Притисна я към себе си и задъхано добави: — Имам нужда от теб, няма да го крия… Готов съм да приема всичките ти условия, само се върни! Наистина е така! Предлагам ти съдружие, още следващата седмица можеш да притежаваш една четвърт от компанията! — Отново я притисна до себе си, ентусиазмът му бавно започна да възпламенява кръвта й. — Само кажи „Да“…