Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

На 11 декември миналата година полицията на Венеция извадила трупа на Енрико Голдони от водите на Канале Гранде. Бил вързан за един от дървените колове в близост до брега като чувал с боклук. Причините за убийството й неговите извършители оставаха неизвестни.

По всяка вероятност фамилията Голдони е била носител на много и смъртоносни тайни, но нищо в папката, разтворена върху коленете на Кроукър, не намекваше за ужасния край на Доминик Голдони.

Лилехамър заобиколи трупа, устата му беше свита в гнуслива гримаса.

— Успя ли някога да свикнеш с тази воня? — попита той.

Кроукър се усмихна, извади топчетата памук от ноздрите си, колкото да му ги покаже, после побърза да ги върне на местата им.

— Какво ли е станало с главата? — промърмори сякаш на себе си той.

— Може би е заровена някъде…

— Защо би си направил този труд?

— А защо е прибегнал до тази касапница? — сви рамене Лилехамър. — Явно си имаме работа с някой откачен…

— Така ли мислиш?

— Че какво друго може да си помисли човек?

— Не знам — замислено поклати глава Кроукър.

— Опитът ме учи, че вариантите могат да бъдат стотици…

Излязоха от кухнята и се насочиха към хола. Облаците отвъд прашните прозорци видимо се бяха снижили, атмосферното налягане рязко падаше. Кроукър не беше сигурен дали неразположението му идва от настъпваща буря, или от отвратителната гледка в кухнята. Добре, че успяхме да кацнем навреме, помисли си той.

— Това ли е къщата, осигурена на Доминик от ФПЗС? — попита той.

— Господи, не… — поклати глава Лилехамър. — Докарали са го тук, за да го убият… — в ръцете, му се появи бележник с корица от крокодилска кожа: — Тази къща е обявена за продажба от осем месеца насам… Никой не е стъпвал тук, откакто е преминала във владение на местната банка.

— С изключение на Доминик и убиеца му… Кроукър извади малко фенерче и насочи лъча му към стените и тавана. Бяха бели, въпреки това блясъкът им беше някак мрачен и заплашителен.

— Какво е това? — промърмори Кроукър и закова лъча върху едно едва забележимо петно на стената. Двамата се приведоха над него.

— Прилича на… — несигурно промърмори Лилехамър.

— Точно така — довърши вместо него Кроукър.

— Петно от пот.

Ясно долови миризмата на страха. Своят и на Лилехамър. Сякаш ги беше обляло зловонното дихание на кръвожаден звяр, готов да убива, докато сам не бъде убит…

Пак почувства напрежението на настъпващата буря във въздуха, душата му се сви. Болката го прониза отново, макар вече да не бяха в компанията на разчленения труп…

— Тук е станало нещо… — тихо промърмори той. — Нещо лошо.

— Лошо? — учудено го изгледа Лилехамър. — Какви ги дрънкаш, човече? Може ли да има нещо по-лошо от това, което виси оттатък?

— Все още не зная…

Лъчът на фенерчето започна да опипва стената. Петното имаше формата на почти съвършен овал, на пода, точно под него, имаше още едно — по-малко, но далеч по-плътно и ясно очертано.

— Това може да бъде само сперма — обади се иззад рамото му Лилехамър. — Може би онзи изверг първо е изнасилил Голдони, а след това му е отсякъл главата…

— Не — поклати глава Кроукър. — Ти правилно отбеляза, че убийството е било свързано с някакъв ритуал, подобен на жертвоприношение… А жертвеното агне никога не се подлага на насилие.

— Откъде си сигурен в това, по дяволите? — Не съм — поклати глава Кроукър. — Просто имам такова усещане…

— Разбирам те — кимна другият. — И аз съм бил в джунглата, там усещането е всичко… Докосването на призрачен дъх може да ти спаси живота… или да те прати по дяволите.

Лилехамър се усмихна, малките кръстосани белези блеснаха на светлината на фенерчето.

— Много ми се ще да пипна това копеле — промърмори той. — И да го смажа като хлебарка!

— Да го смажеш, а? — изгледа го Кроукър.

От устата на агента се изтръгна остър смях, големите му зъби изтракаха като челюстите на гладен крокодил.

— Някой ден ще ти покажа как става тая работа — отвърна той, предъвквайки с очевидна наслада американския идиом в устата си.

Ще бъде страхотен ден , помисли си Кроукър, докато очите му следяха как агентът се отпуска на колене, надява тънки хирургически ръкавици и внимателно се заема със събирането на спермата.

— Мисля да я пратя в лабораторията — поясни Лилехамър. — Сигурно нищо няма да излезе, но модерните тестове на ДНК понякога правят чудеса… Може би ще се натъкнем на някое вродено генетично заболяване, което ще ни помогне да го открием…