Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Обръщам се към вас, защото съм сигурен, че ще изплатите бащиния си дълг. Имам нужда от вашата сръчност и вашите… умения. Вие сте в състояние да ме защитавате, докато завърша това, което съм започнал. И да открия предателя сред моите предани оябуни…

Никълъс внимателно слушаше. Думите на Микио Оками го заливаха като хладни вълни, кожата му настръхна, побиха го тръпки. Успя да се овладее, дишането му се успокои. Едва тогава вдигна глава и каза:

— Вече на два пъти споменавате своите оябуни…

— Точно така — учудено вдигна вежди Оками. — Нима не знаехте? Точно по този начин се роди задължението на баща ви… Аз съм това, което той ми помогна да стана… От висотата на положението си вече бях в състояние да изпълнявам много и изключително трудни задачи, възлагани ми пак от него… — чертите му отново омекнаха от загадъчната усмивка: — Ето я истината, която се крие зад легендата, Линеър-сан: Аз съм Кайшо — върховен оябун на всички кланове на Якудза!

Джъстин нае стая в токийския „Хилтън“ — един от най-американските хотели в града. Плътно спуснатите завеси я разделяха от светлата нощ навън, така имаше усещането, че може да бъде навсякъде — както в Ню Йорк или Чикаго, така и в лондонския Хайд Парк, а дори и в резервата Серенгети…

Седеше с ръце между коленете си, очите й не се отделяха от шарките на дебелия килим. Изглеждаше неспособна да се движи, а дори и да разсъждава. В душата й бушуваха емоции, сред които преобладаваше чернотата на отчаянието. Никога не беше се чувствала така сама и изоставена, без перспектива в живота. След срещата си с Никълъс беше успяла да повярва, че подобни чувства няма да изпитва никога повече…

В онези дни той беше нейният спасител, нейната надеждна преграда срещу черното отчаяние, което заплашваше да я погуби. Но сега именно той беше причината за това отчаяние и тя тръпнеше от ужас. Имаше чувството, че е окована във вериги на брега на непозната земя, без никаква надежда за освобождение. Причина за това беше Никълъс със своята необяснима любов към Япония, с почитта си към „гири“ — чувството за дълг, и още десет хиляди безсмислени ритуали, служещи единствено за дистанцирането на хората, дори между членовете на едно и също семейство…

Тази мисъл се загнезди в съзнанието й още по време на първата бременност. Сънуваше ужасни кошмари, представяше си, че Никълъс иска да изпрати тяхното дете в дзенбудистки манастир или школа за бойни изкуства, където то ще бъде безнадеждно удавено в чуждата на духа й източна философия и религия. Тази мисъл, може би прекалено параноична, караше душата й да тръпне от ужас, нищо не беше в състояние да я прогони оттам. Благодарение на нея се рушеше желанието й да бъде майка, подкопаваше се самочувствието й на жена, тровеше единственото нещо на този свят, което й беше скъпо — любовта към Никълъс.

В крайна сметка започна да се плаши от него. Някога той беше нейният силен и непоколебим закрилник, единствената й опора в живота. Но днес, по силата на незнаен алхимически процес, изведнъж започна да й се струва чудовище, обладаващо зла сила. Танжинските му корени я ужасяваха, колкото по-дълбоко потъваше в тайнствата на Тао-тао, толкова по-бързо изчезваше човечността му…

Позволила си да обърне взор към своите страхове и гняв, да ги разгледа на безпощадната дневна светлина, Джъстин разбра, че след смъртта на малката им дъщеря психиката й е претърпяла дълбоки промени. Беше вечно неспокойна, сънуваше кошмари, съдбата беше начертала пред нея един-единствен труден и каменист път — да търси онова крехко и деликатно чувство на сигурност, което се беше пробудило у нея по време на краткия живот на малкото момиченце… Не знаеше дали ще успее да го открие някога, къде и кога може да стане това… Но в едно беше абсолютно убедена — тук, в Япония, по време на трудното й съжителство с Никълъс, това няма да стане…

Горчиво се разрида, самотна в анонимната и безлична хотелска стая, която, въпреки сладникавия уют по американски маниер, все пак й предлагаше някаква утеха, някакво мимолетно усещане, че е по-близо до дома…

Кога всъщност си даде сметка, че няма къде да отиде? Когато Никълъс я изостави въпреки молбите й? Или пък по време на последния им сексуален контакт, когато се беше почувствала необяснимо унижена? А дали това чувство не беше се появило по-рано, веднага след загубата на второто дете — за което тайно благодари на Бога?

О, колко много беше страдала! Аз съм лоша, аз съм егоистка , признаваше част от съзнанието й. Но в същото време другата част от него не криеше своето облекчение. Как би могла да обясни паниката, която я обзе при потвърждаване на втората й бременност? Стомахът й се свиваше от ужас при мисълта, че ще даде живот на друго човешко същество, ще изгради отново онази крехка и деликатна връзка, а после на сцената ще излезе Никълъс със своето Тао-тао и бойните изкуства… Умирам отвътре , проплака тя. Скоро няма да ми остане нищо за спасяване…