Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Останалата част от лицето му по нищо не се различаваше от лицето на опитен дипломат, познаващ всички тайни на света, сред който се движи.

Почука на открехнатата врата на Никълъс с върха на стария си бастун, чиято дръжка представляваше изящна глава на дракон. Краката му, сериозно пострадали по време на войната в Тихия океан, придвижваха стегнатото му тяло по-леко или по-вдървено, в зависимост от времето, часа на денонощието и общото му здравословно състояние.

Двамата мъже се поздравиха топло, без формалности. В присъствието на чужди хора обаче никога не си позволяваха подобно поведение. Седнаха пред чашите гъст зелен чай и с наслада отпиха. Неизменен ритуал в началото на напрегнатия ден, предхождащ вземането на стратегически важни решения за дейността на „Сато Интернешънъл“. Решения, които винаги се вземаха само от двамата, далеч преди пристигането на останалите служители.

— Новините са лоши — въздъхна Нанги. — Не успях да събера капитала, който според теб ще ни бъде необходим за икономическа експанзия във Виетнам.

— Една ирония на съдбата — поклати глава Никълъс. — Бизнесът ни върви отлично, всеки може да се увери в това от баланса за последното тримесечие. Търсенето на „СФИНКС Т-ПРАМ“ е огромно, далеч над производствените ни мощности… — „Сфинкс Т-ПРАМ“ беше името на компютърния чип, създадени лабораториите на Никълъс и защитени авторско право — единственият програмируем чип на пазара, притежаващ огромна електронна памет. — Именно затова ни трябва бързо настаняване във Виетнам. Новите заводи там ще бъдат изключително изгодни за пас с ниските си производствени разходи, а продукцията им незабавно ще бъде погълната от пазара…

— За съжаление чипът е само една част от бизнеса на корпорацията — поклати глава Нанги и отпи глътка чан. — А другите съвсем не са толкова успешни…

Никълъс знаеше какво иска да каже приятелят му. За разлика от „Томкин Индъстриз“ преди обединението, „Сато Интернешънъл“ винаги се беше радвала на неограничен достъп до финансовия пазар. Но сега правилата бяха променени. Предимството на японската корпорация пред американската изведнъж се беше превърнало в недостатък. Всички големи фирми тук са собственост на някоя банка или са част от нейната дейност. В случая със „Сато“ банката се наричаше „Даймийо Дивелъпмънт“. Години наред фирмата се беше радвала на изгодни кредити при нисък лихвен процент. Но днес Япония изживяваше рецесия и производствен спад, непознат за страната в следвоенното й развитие. Този процес започна през 1988 година, когато правителството предприе погрешни мерки за растеж на икономиката, вече страдаща от прекомерно силната йена. Министрите решиха, че създавайки изкуствен бум в продажбата на земя и насърчавайки местните компании да инвестират вътре в страната, автоматически ще смекчат последиците от силната йена на международните валутни пазари. И това действително стана, но само до определен момент. После балонът започна да се надува, цената на недвижимата собственост скочи до небето. Но японските бизнесмени, претъпкани с пари от интензивния износ, продължаваха да ги влагат в земя. Балонът се спука, фантастичните цени на имотите рязко паднаха, много хора се разориха буквално за една нощ.

Касапницата беше ужасна, разпространяваше се като кръговете от запратен в центъра на тихо езеро камък. Банките кредиторки, отпускащи щедро заеми за покупка на недвижими имоти, изведнъж се оказаха собственици на стока, която нито беше продаваема, нито можеше да върне обратно в паричния поток огромните капитали, които беше погълнала. И това се отрази на балансите им. Всички те бяха залени от червения цвят — единствената кръв, от която се вълнува сърцето на банкерите по света…

„Даймийо Дивелъпмънт“ не беше изключение. Макар че успя да се задържи на повърхността, тя понесе огромни загуби и беше на ръба на банкрута. Това не можеше да не се отрази на финансовото състояние на „Сато Интернешънъл“. Нанги се принуди да смени нейния председател, но хаосът не можеше да се оправи за една нощ, вече шести месец финансовите операции на „Даймийо“ бяха близо до нулата. Това той приемаше като лично унижение, все още не можеше да забрави, че някога беше президент на тази банка.

В японския икономически живот се появи нов термин — „рисутора“. В приблизителен превод той означаваше „забавяне на икономическия растеж“ — нещо нечувано в следвоенна Япония. Предприятията се принудиха да свиват своето производство, да се лишават от своя най-ценен капитал — добре подготвените и лоялни работници и специалисти. За страна, която, цели четиридесет години беше живяла под девиза „Повече и по-качествена продукция“, забавянето на икономическия растеж беше оглушителна плесница. Благоразумни и далновидни както винаги, Нанги и Никълъс бяха успели да удържат своята компания от неразумни капиталовложения, за нея ефектът от „рисутора“ беше далеч по-малко болезнен. Това стана благодарение опита на Никълъс, който познаваше икономическата стагнация по-добре от всички японски бизнесмени, взети заедно. Въпреки всичко обаче, те също страдаха от липсата на оборотни средства.