Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Стресна се от резкия звън на телефона, очите й го погледнаха с изражението, с което осъденият посреща приближаването на палача. Той отмести ръката си, единственият й шанс изчезна…

— Вдигни слушалката! — кратко нареди До Дук, погледът му се превърна в стоманен нож, забил се дълбоко в ужасените й очи.

Маргарет колебливо потръпна. Може би не е Доминик, може би се обажда някой друг… Господи, нека бъде някой друг! Моля те, Господи!

Грабна слушалката с рязък жест, развълнувано преглътна:

— Ало?

— Маргарита, bellissima! — бръмна в ухото и сочният бас на Доминик и тя бавно затвори очи.

Рано сутринта Токио вонеше на риба. „Може би тази миризма идва от реката Сумида, все още даваща хляб на стотици и дори хиляди рибари. Или пък от стоманеносивия смог, надвиснал тежко над огромната метрополия“, помисли си Никълъс Линеър.

Слънцето правеше опит да надскочи планинските върхове в далечината, но тук, в сърцето на града, продължаваше да властва мракът. Тук-там сенките леко посиняваха и това беше единственият признак за настъпващото утро.

Докато се изкачваше с президентския асансьор към върха на небостъргача Шинжуку Сюриу, Никълъс мислеше главно за редицата неотложни решения, които го очакваха в „Сато Интернешънъл“ — огромния промишлено-търговски конгломерат, който той управляваше съвместно с Танцан Нанги.

Нанги беше японец с буден ум, бивш заместник-министър на могъщото МТИ — Министерството на международната търговия и индустрия. Никълъс се беше сближил с него, последва и решението им да обединят своите компании „Томкин Индъстриз“ и „Сато Интернешънъл“.

Интересно беше, че и двамата бяха получили в наследство ръководните постове в своите компании — Нанги от брата на най-добрия си приятел, Никълъс — от покойния си тъст. По тази, а и по още ред причини връзката между двамата беше здрава и нерушима, живееха и действаха като един общ организъм.

Асансьорът спря на петдесет и втория етаж. Никълъс излезе от кабината, прекоси пустата приемна, блестяща от хром и благородно тиково дърво, после тръгна по коридора с канцелариите на подчинените си. Кабинетът му се намираше редом с този на Нанги, двата заедно заемаха цялата западна страна на етажа.

Насочи се към удобния диван в ъгъла, поставен пред огромен панорамен прозорец. Седна и отправи поглед към града, който се разстилаше в краката му. От тук смогът изглеждаше синкав и злокобен, гъстата му пелена скриваше изцяло гордото чело навръх Фуджи в далечината.

Даваше си сметка, че скоро ще се наложи да замине за Америка. Не само за да се срещне с Харли Гоунт, но и за да упражни личното си влияние сред политическите кръгове във Вашингтон, все по-категорично обявяващи се срещу японската икономическа експанзия и нарастващата арогантност, по тяхно мнение, на японските политици. За тази задача Гоунт беше наел професионален посредник — човек на име Терънс Макнотън, но в душата на Никълъс нарастваше убеждението, че посредниците трудно могат да свършат работа при подобни деликатни мисии. През последните години на няколко пъти искаше да отлети за Америка, но Нанги винаги успяваше да го разубеди. Според него присъствието на Никълъс в Япония беше далеч по-важно, просто защото и тукашният бюрократичен апарат се нуждаеше от постоянно убеждаване в ползата от смесени американо-японски предприятия.

А Никълъс, по твърдото убеждение на Нанги, беше единственият чужденец, притежаващ шанса да постигне нещо по пътя на това убеждаване. По простата причина, че японците не го считат за „итеки“ — презрян варварин. Бащата на Никълъс — полковникът от английската армия Денис Линеър, служил в щаба на окупационните сили на генерал Макартър непосредствено след Втората световна война, имаше искрени приятели сред по-старото поколение японски административни функционери. Благодарение на неговите усилия и връзки днешната демократична конституция на тази страна беше приета от общо взето консервативните японски политици. На погребението на полковник Линеър бяха присъствали толкова официални лица, колкото на погребението на всеки японски император.

Никълъс усети появата на Танцан Нанги още преди да го види. Вече доста възрастен, Нанги беше запазил впечатляващия си външен вид. Дясното му око, млечнобяло под полуспуснатия клепач, свидетелстваше за тежката контузия, получена преди много години.