Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Никълъс тръсна глава и започна да излага пред Нанги последната информация относно проекта „Чи“. Сам беше избрал името му. „Чи“ означаваше „мъдрост“. По негово предложение за проекта отделиха усилията на едно от най-стабилните подразделения на компанията. „Чи“ беше принципно нов компютър, без софтуер. На практика щеше да бъде толкова гъвкав, колкото хората, които щяха да го използват. Не се нуждаеше от софтуер по простата причина, че беше създаден на принципа на невронната мрежа. Прототипът на „Чи“ съдържаше над хиляда миниатюрни „кубчета“, които, за разлика от електронните чипове, бяха изградени от по шестдесет и четири електронни неврона — тяхно копие в човешкия мозък. Тази машина действаше на принципа на примера. „Правилното“ решение се определяше от оператора посредством даден вид напрежение в невронната мрежа, „погрешното“ — от друг. По този начин компютърът буквално „научаваше“ функциите, които се изискваха от него, и ги осъществяваше по най-добрия начин, без да се налага използването на каквито и да било софтуерни програми.

— По всичко личи, че първият невронен компютър на пазара ще бъде на фирмата „Рико“, но нашият „Чи“ е много по-усъвършенстван и несъмнено ще предизвика силен интерес — убедено поклати глава Никълъс.

Ранното съвещание приключи. Нанги се изправи, взе бастуна и бавно тръгна към кабинета си в другия край на коридора.

През следващите два часа Никълъс почти не пусна слушалката. Проведе кратки разговори с директорите на задграничните заводи на компанията в Банкок, Сингапур, Сайгон, Куала Лумпур, Индонезия и Ханджоу, в Югоизточен Китай. Би могъл да съкрати това време наполовина, но телефонните връзки с тази част на света бяха влудяващо бавни, често му се налагаше да чува сигнала за заето, разговорите му да прекъсват по средата, а когато отново набере номера — да попадне на съвсем различен адресат. Преди години положително би вдигнал ръце, но сега филиалите на компанията в тази част на света ставаха все по-важни за нейния общ просперитет.

Най-сетне приключи тежката битка с телекомуникационната система на Третия свят. Хвърли кратък поглед на часовника и се зае да запарва нова порция зелен чай.

Частната му линия влезе в действие в момента, в който хвана бъркалката. Остави тежкия железен чайник и погледна апарата. Този телефон никога не звънеше толкова рано сутринта. Посегна към слушалката с чувство на известно безпокойство.

— Моши-моши…

— Господин Линеър? — бръмна в ухото му непознат глас. — Господин Никълъс Линеър?

— Кой е?

— Обаждам се от името на Микио Оками. Това име говори ли ви нещо?

Никълъс усети ударите на сърцето в гърлото си, изведнъж му стана трудно да диша.

— Как се добрахте до този номер?

— Микио Оками ви праща специалните си поздрави — отвърна гласът, после млъкна и в слушалката ясно се чу спокойното дишане на човека отсреща. — Той иска да…

— Ще ви дам един номер — прекъсна го рязко Никълъс и бързо продиктува осем цифри. — Наберете го точно след десет минути.

Първите шестдесет секунди от посочения срок отидоха за нормализиране на дишането. През следващите пет минути се отдаде на „зазен“ — особена форма на медитация. Но дори тя не успя да попречи на спомените, които нахлуха в съзнанието му.

Малко преди смъртта си полковник Линеър беше споменал името, което прозвуча по телефона преди малко. Микио Оками беше спасил живота на баща му. Кога и как — Никълъс така и не разбра. Но баща му беше пределно ясен — ако някога Оками го потърси, това ще означава, че е попаднал в безнадеждна ситуация и ще му трябва помощ…

Оттогава изтече много вода, животът следваше неумолимия си ход. И ето че Оками го беше потърсил…

Никълъс излезе от кабинета и тръгна по коридора. Президентският асансьор го очакваше, търпелив като верен слуга. Натисна бутона за мецанина и се запита къде ли всъщност отива…

Двамата с Нанги решиха да купят мецанина на небостъргача Шинжуку Сюриу в края на предишната година, веднага след като фалира френският ресторант с прекалено надути цени, който се помещаваше там. Направиха основен ремонт на трите етажа, събориха много стени, за да издигнат нови. В крайна сметка там трябваше да се появи „Индиго“ — бляскав и модерен нощен клуб…

Слезе от асансьора, в носа го удари миризма на вар и мазилка, на прясно положена боя и прогорено желязо. Бригадирът на ремонтната фирма моментално го позна. Пристъпи към него, поклони се и му подаде предпазна каска. Никълъс я сложи на главата си и побърза към окачения на стената телефонен апарат. Разполагаше само с тридесет секунди. Телефонът иззвъня в мига, в който протегна ръка към слушалката.