Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част I)

Тя го наблюдаваше с някаква смесица от вцепенение и ужас. Той заобиколи дивана и се изправи пред голямо платно на Анри Мартен с характерните за този художник житни поля.

— Маргарет, ти си достатъчно интелигентна, за да си даваш сметка, че всички ние намираме мотиви, за да оправдаем постъпките си… Това съвсем не е привилегия единствено на фанатиците и праведниците…

Замълча в очакване, душата му потъна и се разтвори в мирния провансалски пейзаж, сътворен от гениалната четка на Мартен. Помисли си, че с радост би обърнал гръб на всичко — дори на постоянната игра със смъртта, която се беше превърнала в единствен смисъл на живота му, — ако би бил способен да нарисува една такава картина. Само една… Той нямаше деца, или поне не му беше известен подобен факт… Но този шедьовър беше нещо далеч по-добро от раждането на дете. Защото изскачаше направо от божественото вдъхновение в главата на художника и се запечатваше върху платното точно такъв, какъвто го е виждал той… До Дук беше убеден, че това е най-голямата награда в живота.

— Много интересно — обади се зад гърба му Маргарет. — Един звяр проявява афинитет към изящните изкуства!

Беше чул, не — по-скоро беше усетил стъпките, й. Отново се запита дали би имала куража да забие между ребрата му някой нож за писма. Очите му останаха заковани в творбата на Мартен, гласът му беше тих, но убедителен:

— Доминик ще се обади в рамките на следващите два часа. Готова ли си да изпълниш това, което искам от теб?

— Дай ми малко време — въздъхна тя. — Никога досега не съм сключвала сделка с дявола!

— Това може би е истина — обърна се той. — Но брат ти го е правил, при това много пъти!

Нищо не знаеш за брат ми , искаше да изкрещи Маргарет. Не го стори просто защото беше уплашена. Защото дълбоко в себе си чувстваше, че този човек ще й докаже противното с точни факти и безпощадни аргументи.

Погледите им се преплетоха, зад враждебността на Маргарет той ясно усети раздвоение и объркване. Тя едва ли си даваше сметка за въздействието на неговата привлекателност, още по-малко можеше да знае нещо за класическата тактика на следователите, до която в момента прибягваше До Дук. Тактиката на персонификацията, на елемента на интимност при воденето на един чисто формален разговор с ясно поставени цели и задачи. В замяна на това положително усещаше обратната страна на монетата. Преди много години До Дук беше разбрал, че жените харесват не толкова проявата на властност от страна на мъжете, колкото преките последици от налагането на тяхната воля.

Езикът на Маргарет изскочи навън и облиза пресъхналите устни.

— Нямаш ли си име? — тихо попита тя.

— Имам, при това няколко — отвърна До Дук. — Можеш да ме наричаш Робърт.

— Робърт ли? — погледна го любопитно тя и пристъпи крачка напред. — Това не е ориенталско име, а в твоите жили очевидно тече такава кръв… — наведе глава и внимателно разгледа чертите на лицето му: — Всъщност, не… В жилите ти тече кръвта на няколко раси, доминираща по всяка вероятност е полинезийската… — на устните й се появи бледа усмивка: — Самата аз съм венецианка, зная какво е…

— Какво знаеш?

— Зная как се чувства един аутсайдер — въздъхна Маргарет, отстъпи назад и се насочи обратно към дивана. — Живея сред сицилианци, никой от тях не изпитва доверие към мен… — седна и преметна крак върху крак. — Човек в моето положение е длъжен да доказва своята лоялност цял живот. Дори по отношение на собственото си семейство…

До Дук вътрешно се усмихна, харесваше му нейната комбинативност. Спря продължителен поглед на дългите й крака, съвсем не му беше трудно да го направи похотлив. Искаше да я окуражи. Фактът, че желанието му беше изкуствено, нямаше отношение към крайната цел, не беше необходимо тя да усети това. Искаше да разбере колко далеч може да стигне тази жена, на какво е способна в екстремна ситуация. Сега се увери в едно: тя беше готова да му помогне да разбере това.

— Имаш ли семейство?

Въпросът го прониза като остър нож, реакцията му беше светкавична и очарователна усмивка, нова маска, нова игра…

— Някога — глухо отвърна той.

Маргарет моментално долови особената нотка в гласа му.

— Сирак ли си?

— Семената на унищожението бяха засадени в годините на ранното ми детство…

— Какви странни думи! — погледна го озадачено тя. — Вярно ли е това? Наистина ли нямаш семейство?

Беше вярно, но той сви рамене. Искаше му се да поправи допуснатата грешка, беше дълбоко удивен от това, което току-що каза… Да не би да полудявам, упрекна се мислено До Дук.