Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Покатериха се в леглото и моментално заспаха. Телата им останаха здраво преплетени, превърнали се в едно цяло. Без начало и без край, без спомени от миналото и мисли за бъдещето…

Събудиха се в зори, в стаята бавно нахлуваше бледата светлина на утрото.

— Моят детектив — усмихна се Маргарет и нежно го целуна. Откъснаха се един от друг бавно и с нежелание, сякаш се стремяха да отложат сблъсъка с действителността, груба и сурова като настъпващия ден.

Влязоха заедно под душа, Маргарет вдигна глава към него, помълча малко, после промълви:

— Постоянно си повтарям, че отминалата нощ не беше нищо повече от внезапен изблик на чувства, нещо като утоляване на глада, предизвикан от притеснение, а може би и от благодарност…

— И вярваш ли си?

— Не — поклати глава тя и започна да мие сапуна от тялото си. — Макар че много бих искала… Така бъдещето би изглеждало далеч по-просто.

Понечи да се отмести от душа, но той сложи ръце на раменете й и я обърна с лице към себе си. Здравата му ръка покри голям синкавочерен белег на бедрото й. Тя сведе очи към протезата му, погледа я за момент, после я притисна към гърдите си.

Нямаха дрехи за смяна и бяха принудени да навлекат старите. Пръснатите из цялата стая копчета от ризата на Кроукър доказваха, че страстта им от отминалата нощ не е била сън.

— Дано някъде в това градче се продават джинси и ризи — усмихна се Маргарет.

Кроукър я гледаше как се облича.

— Нямаш намерение да се връщаш у дома, нали? — попита той.

— Как бих могла? — вдигна глава тя. — Предишната Маргарет е мъртва…

— Само дето Тони още не знае това и май ще ми е трудно да го убедя — поклати глава Кроукър.

— Недей да береш грижа за Тони — отвърна тя и нахлузи обувките си.

— Няма как — въздъхна Кроукър. — Две от горилите му прекараха нощта ей там, отсреща…

Маргарет зашляпа с подпетени обувки към прозореца, а той поясни:

— Черният таурус вляво от закусвалнята…

— Аха — кимна тя. — В момента зад него паркира едни „Линкълн Таункар“… — обърна се и добави: — Ако си готов, можем да тръгваме…

Навън духаше студен и влажен ветрец, косата на Маргарет прилепна към страните й. Вратите на черния таурус се отвориха и на асфалта изскочиха двете горили, които Кроукър вече познаваше. С удоволствие установи, че дрехите им са измачкани не по-малко от неговите, макар че едва ли бяха успели да си починат.

— Онзи, който беше ходил за кафе и сандвичи, пристъпи към линкълна и отвори задната врата. Тони де Камило слезе от колата, обърна се към тях и зачака. Очите му бяха опасно присвити, стойката — леко разкрачена, ръцете бавно навиваха ръкавите на ризата.

Кроукър изпита странното, почти сюрреалистично усещане, че е герой от каубойски филм и голямата пукотевица всеки момент ще започне.

Горилите изчакаха да стигнат средата на улицата и понечиха да тръгнат напред. Но Тони Д. опря длани на гърдите им, те се спряха и заслушаха това, което им шепнеше. Леко прегънати в лактите, ръцете им висяха в близост до джобовете, от навъсените им мутри личеше, че считат именно Кроукър виновен за дългото си и изпълнено с неудобства висене пред мотела.

Маргарет се обърна към него и каза това, което вероятно и мъжът й беше казал на горилите:

— Стой тук. С Тони ще се оправя сама…

Пристъпи напред с чувството, че действа не толкова от смелост, колкото от обикновена практичност. Даваше си сметка, че в никакъв случай не бива да допуска пряка конфронтация между двете групички, тъй като тогава неизбежно ще се стигне до насилие. Мъжете са си мъже, нещата трябва да бъдат овладени, преди да е станало късно.

— С тоя клоун ли прекара нощта, скъпа? — попита Тони, присвитите му очи се местеха от лицето й към фигурата на Кроукър и обратно.

— Какво значение има това за теб?

— Как какво? — изръмжа той. — Нали ми се водиш за шибана съпруга, да те вземат мътните?

Не каза „защото сме мъж и жена“ и това обясняваше съвсем точно отношенията между двамата.

— Тогава гледай мен, а не него! — остро отвърна Маргарет.

— Първо трябва да изясним някои неща! — заплашително изръмжа Тони.

— Ще ги изясниш с мен!

— Ти ме напусна! Покри някъде хлапето и…

— Франсин! — изпусна нервите си Маргарет, викът й достигна както до Кроукър, така и до горилите, които моментално наостриха уши. — Нашата дъщеря си има име и то е Франсин!

— Добре де — сви устни Тони. — Да не би да си въобразяваш, че няма да открия къде си я покрила?

Маргарет изпитваше дълбоко удивление от промените, които усещаше в душата си. Познатата заплаха, която се излъчваше от поведението му, сега само засилваше вътрешната й решителност.