Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, вече ми го показа…

Изведнъж й се прииска да му каже „благодаря“, но знаеше, че все още е рано за подобни жестове. Този човек й беше тровил живота прекалено дълго време. В сърцето й се промъкна съжаление към него, горкият, едва ли си даваше сметка, че това време е безвъзвратно отминало…

— Ще ти дам известна информация относно родовете, които те безпокоят — рече тя. — Синът на Инфанте Джоуи се среща тайно с Кейт, дъщерята на Деларко. Обичат се истински, твоята работа ще бъде да уредиш женитбата им…

— Пресвета Дево! — възкликна Тони. — Тези двамата са брутални „капо“, положително ще се изпотрепят! Ако преди това не ми видят сметката и на мен!

— Точно това прави тази женитба наложителна — отвърна Маргарет. — Любовта на децата ще изглади всички противоречия. В рамките на един месец двете фамилии ще бъдат дълбоко влюбени една в друга — погледна го право в очите и тихо добави: — Така би постъпил Дом…

Готвеше се да му обърне гръб, когато той попита:

— А детето?

Изгледа го продължително и бавно поклати глава:

— Остави я на мира, Тони. Франси е болна, ние с теб сме виновни за нейната булимия… Това, което ставаше между нас, не ставаше във вакуум, а се стоварваше върху нейната глава… Мисля, че е време да й дадем малка почивка.

— Е, хубаво — въздъхна той, главата му се сведе надолу: — Шибана история…

— Определението ти е точно — кимна Маргарет и му обърна гръб.

Кроукър я гледаше как се приближава. Не се обърна назад нито веднъж, но за разлика от нея Тони Д. остана да я гледа дълго време. После се обърна, излая някаква команда към горилите и влезе в просторната лимузина. Двигателите тихо забоботиха.

— Как се оправихте? — прочисти гърлото си Кроукър.

— Оправихме се и толкоз — въздъхна Маргарет. Изглеждаше някак уморена, от решителността, с която се беше насочила към Тони, не беше останала дори следа.

— Да идем да закусим — рече той и я поведе надолу по улицата. — А когато свършим, онзи универсален магазин насреща сигурно вече ще е отворен…

Тя мълчаливо кимна с глава, а Кроукър се запита как ли й се беше отразил разговора с Тони Д. Спомни си онзи странен миг, в който и двамата се бяха засмели, откри, че се опитва да разбере каква е била причината за внезапното завръщане на интимността помежду им. Много му се искаше да я попита, но знаеше, че не трябва да го прави. А мълчанието й по време на закуската му даде да разбере, че тя едва ли ще сподели нещо сама…

Във Вашингтон пристигнаха с полета в четири следобед. Лилехамър беше там и ги чакаше. Изглеждаше чистичък и свеж, сякаш току-що беше напуснал своя фитнес център. Беше облечен в отлично скроен черен костюм, бялата му риза потрепваше от чистота. Върху вратовръзката му беше изрисувано око на бик.

— Добре ли пътувахте? — попита, пронизителните му сини очи не слизаха от лицето на Маргарет.

— Не можем да се оплачем — отвърна Кроукър. — Това е Маргарет Голдони де Камило.

— Очарован съм — галантно се поклони Лилехамър и каза името си. — Страшно съжалявам за това, което се случи с брат ви…

— Черна точка в досието ви, нали? — хладно го изгледа Маргарет.

— Нищо подобно — невъзмутимо се усмихна Лилехамър. — Просто съм един от държавните служители, които познаваха Доминик и искрено се възхищаваха на куража му. Не е малко да се решиш на подобна стъпка, да започнеш да назоваваш имена и да разкриваш далаверите на организацията си. Аз съм войник и зная какво значи смелост…

Интересна реч, отбеляза мислено Кроукър. Но едва ли ще успее да заблуди Маргарет.

— Много ви благодаря — сладко се усмихна тя.

Приключиха с любезностите и Лилехамър започна да си проправя път през тълпата. Отвън ги чакаше лимузина с държавни номера и работещ двигател. От приглушеното му мъркане и начина, по който се захлопнаха вратите, Кроукър стигна до заключението, че колата е бронирана.

— Няма да се преструвам, че разбирам колко ви е било трудно да приемете поканата за тази среща, госпожо Де Камило — каза Лилехамър, в гласа му прозвуча неподправена искреност. — Но моят колега е убеден, че вие сте единствената ни връзка с убиеца на Доминик… Аз пък няма да скрия, че горим от желание да го пипнем!

— Защо?

— Моля? — с недоумение я погледна Лилехамър.

— Попитах ви защо, господин Лилехамър — погледна го право в очите Маргарет. — Защо горите от желание да заловите убиеца на Доминик? Въпрос на професионална чест или… как да кажа… нещо като алтруизъм по отношение на човека, от когото сте се възхищавали, докато сте го разпъвали на кръст?