Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Позор! Оками се принуди да прибегне до доста сериозни усилия на волята, за да не се разтрепери от ярост. Пред очите му дефилираха хора, които трябваше да бъдат хвърлени в седмия кръг на ада заради отвратителните си престъпления, но вместо това се радваха на нови почести и се готвеха отново да се разпореждат със съдбата на родината му!

— Изглеждате малко напрегнат, господин Оками — подхвърли Фент. — Може би е време да поръчам по още едно питие…

Оками с мъка се отърси от чувствата, които вълнуваха душата му. Трябваше да мисли трезво, да се опита да разбере какви ще бъдат последиците от информацията в ръцете му, как биха се възползвали от нея шефовете на Винсънт Алба в Съединените щати. Не знаеше кои са те, но нямаше никакво съмнение, че са свързани с мафията, при това на високо ниво. Защо иначе ще проявяват интерес към факта, че определени кръгове на американската армия използват в свой интерес шепа японски военнопрестъпници?

Питиетата пристигнаха, Оками пресуши чашата си на един дъх. Вече изобщо не го беше грижа какво ще си помисли за него Фент Соухил. Разкритията в доклада на Донахю я превръщаха в незначителна пионка. Въпреки красотата и ума си, тя беше само жена, ролята й в сложната игра беше съвсем ограничена. Второстепенна фигура, също като Джони Леонфорте. Как я беше нарекъл Донахю? Куриер… Двамата с полковника вече имаха отговор на въпроса, който ги измъчваше от доста време насам: Кой стои зад Леонфорте? Алба, ето кой. Тайнственият капо на американската мафия се наричаше Винсънт Алба. Вдигна глава и тихо попита:

— Каква е вашата роля във всичко това, госпожице Соухил? Игрите на мафията винаги са били игри за мъже.

— А вие сте специалист по мъжките игри, нали така, господин Оками? — каза това с мила усмивка на уста, погледната отстрани несъмнено би била възприета като жена, която разговаря с интимния си приятел. — Истината е, че съм авантюристка по природа. Пристигнах тук с твърдото убеждение да изпълня дълга към родината си.

— Но по една случайност сте попаднали на неподходящи другарчета — скептично подхвърли той.

— Влюбих се в неподходящия мъж — простичко отвърна тя, лицето й потъмня. — Признавам, че постъпих глупаво. Не би трябвало да се свързвам с Джони, още по-малко е налудничавите му идеи… — вдигна ръка, после безсилно я отпусна в скута си: — Защо се получи така? Може би заради лудостта на първите следвоенни месеци, може би заради този странен и чужд град, опустошен от войната… Някак неусетно бях… бях всмукана във всичко това… — на лицето и отново се появи обезоръжаващата усмивка: — Любопитна съм като котка, знаете… Дори хора като Винсънт и Джони не успяха дълго да крият от мен… Когато разбра, че зная всичко, Винсънт се готвеше да ме изхвърли… Но аз се усуках около Джони и той ми позволи да остана… Така се забърках в цялата работа.

Дали да й повярвам, запита се Оками. После си даде сметка, че това няма никакво значение. Личността на тази жена също. Важни бяха само разузнавателните сведения, които достигаха до канцеларията на Уилоубай.

Изправи се и взе плика в ръце.

— Ще направя копия и утре сутринта ще ви го върна.

— Винсънт ще побеснее — промълви с тревога в гласа тя.

— Нека — отвърна Оками. — Така по-бързо ще свикне с мисълта, че си има нов партньор.

— Този материал е безценен — каза Оками. — С негова помощ ще получа своето възмездие.

Бяха в парка Уено, полковникът проучваше документите и упорито отказваше да забележи бутилката коняк, от която Оками час по час отпиваше. Японецът беше доста пиян, изобщо не беше лягал от срещата си с Фент Соухил насам. Възбудата му постоянно, нарастваше, вече виждаше враговете си повалени.

Облачетата на изпаренията все още не бяха се вдигнали от повърхността на река Сумида, денят току-що започваше. Нощта бавно отстъпваше, синият порцелан на небето срамежливо надничаше между тъмните облаци. Вишневите дръвчета в Йошино бяха отрупани с розов цвят, който изглеждаше почти бял на бледата светлина.

Във въздуха се носеше аромат, който Оками винаги свързваше с детството си. В онези дни рядко виждаше баща си, но старият оябун никога не пропускаше да вземе него и брат му и да ги заведе на разходка в Йошино, сред цъфналите вишни. Сладкият аромат беше част от тази разходка, напомняше му за бащината ръка — здрава, мазолеста, вдъхваща сигурност. Изпитваше истинско щастие да крачи редом с високата му фигура.

— Погледни вишневите цветове над главата си — казваше баща му с благоговеен шепот. — Разцъфват бързо, откъсват се от дървото в апогея на своята красота, падат и умират. Обичаме ги толкова много, защото и хората са като тях… Ние носим красотата им в душите си. Думата „шизен“ означава „природа“, взели сме я от китайците… Но защо ли? Нима човек и природа не са едно неделимо цяло?