Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

В крайна сметка Козо получи каквото искаше, но Оками спечели много повече — подземният свят прие и двамата като неоспорими лидери на двата най-могъщи клана, а в допълнение Оками получи репутацията на човек, който може да разреши и най-заплетените ситуации.

Така беше поставено началото. Пред Оками се откри пътят, водещ към върховната власт. Властта на „Кайшо“ — оябун на всички оябуни.

Случи се така, че един от адютантите на генерал Уилоубай привлече вниманието на Оками, който, както винаги, проявяваше интерес към младите и интелигентни мъже, които биха могли да бъдат полезни за целите на подмолната му империя.

Името на този човек беше Джак Донахю, русокос хубавец с високо чело и зеленикави очи. Безупречен служител, който знаеше да си държи езика зад зъбите. Но, според информацията на Оками, съвсем различен в свободното си време, особено нощем…

Настанил се удобно на задната седалка на лимузината си, Оками гледаше светлините на Токио и мислеше за Донахю. Защо пък да не опита, рече си той, потупа шофьора по рамото и му нареди да кара към Шинжуку с редицата отворени цяла нощ и предлагащи всякакви услуги заведения.

Собственичката на „Айрън Гейт“ го, покани да влезе с толкова многобройни и толкова дълбоки поклони, че положително й се зави свят. Беше слаба жена на средна възраст, облечена в кимоно на черни и оранжеви, ивици, със сплетена в кок като на някогашните гейши коса. Придържаха я огромни фиби от черупка на костенурка. Лицето й, прорязано от дълбоки бръчки, все още носеше следи от някогашна хубост.

Разбира се, кимна в отговор на въпроса му тя и посочи към стаята в дъното на етажа. Джак Донахю е там, в мъжка компания. Странно, помисли си Оками. Американците винаги са били срещу сексуалните контакти между мъжете, докато в Япония това е вековна традиция, считана за напълно нормална.

Донахю държал винаги да бъде в тази стая, добави съдържателката. В очите й се четеше недоумение. Но Оками направи бърз оглед на сградата и разбра — прозорецът на тази стая гледаше към тясна алея, тъмна и лесна за достъп в случай на полицейска акция или други внезапно появили се усложнения.

Приключил с огледа, той влезе обратно в заведението. Готвеше се да поеме нагоре по стълбите, когато на прага се появи позната фигура. Беше Фейт Соухил — медицинската сестра, при която живееше Джони Леонфорте. Отскочи бързо в коридорчето, което водеше към кухнята, и внимателно надникна. Жената се качваше по стълбите, вървеше като човек, който знае къде отива.

Оками повика съдържателката и я попита известно ли й е нещо за американката.

— Отбива се от време на време — отвърна старицата и напрегнато сбърчи чело. — Може би веднъж на три-четири посещения от страна на Донахю… Но никога без и той да е тук… Нямам никаква представа какво върши там, в компанията на двама мъже… — сви рамене и добави: — Когато това се случи за пръв път, аз поисках допълнителна такса от Донахю… Бръкна и плати, без да се разправя.

Силно заинтригуван, Оками предпазливо започна да се качва по стълбите. В дъното на коридора спря да обмисли следващите си ходове. Наведе се и опря ухо на вратата, тънка като повечето свои посестрими в японските жилища.

— Сигурен ли си, че няма опасност? — прозвуча гласът на Фейт Соухил.

— Вече ти казах — отвърна мъжки глас, несъмнено принадлежащ на Донахю. — Той не разбира нито дума английски.

— Тръпки ме побиват от тази история.

— От коя по-точно? — с леден глас попита Донахю. — От сексуалните контакти между мъже или от службата ти на куриер при Алба?

— Държиш се прекалено самоуверено за участник в една толкова опасна игра — отбеляза Соухил. — Ако Уилоубай разбере с какво се занимаваш…

— Няма — отсече Донахю. — Малкият фашист е твърде зает да промива мозъците на своите японски полковничета. Мечтае да ги направи шпиони… — изсмя се кратко и иронично добави: — Доста трудна задача, особено когато става въпрос за закоравели военнопрестъпници…

— Тези хора трябва да са зад решетките — каза Соухил. — Чувала съм за зверствата им…

— Уилоубай също, можеш да си сигурна в това — отвърна Донахю. — Но това изобщо не пречи на съня му. Плаши се единствено от комунистите, идеята му е да използва тези японски офицери за ядрото на новия генерален щаб на страната, когато тя отново се милитаризира… Все едно и също повтаря: „Руснаците са на една плюнка разстояние оттук…“

Ушите на Оками започнаха да шумят от притока на кръв. Сърцето му блъскаше като лудо, устата му пресъхна. На какво се беше натъкнал? За Уилоубай се беше оказал прав, но каква е ролята на Фейт Соухил? Какви са тези куриерски функции между Донахю и Алба? Защо Алба, а не шефът му — Джони Леонфорте?