Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Никълъс рязко се обърна и успя да зърне фигурата му сред тълпата. Впусна се да го преследва, без да обръща внимание на групите немски и японски турнети, които се тълпяха край автобусите си. Оками пое по улица „Корта“, Никълъс изскочи иззад ъгъла точно навреме, за да го види как пресича по посока на „Соулс“ — тясна уличка-стълба, която излизаше от другата страна на хълма.

Оками прескачаше стъпалата по няколко наведнъж, от двете страни на тясната уличка се издигаха внушителни жилищни сгради, ехото от стъпките му беше ясно и отчетливо. Никълъс си даде сметка, че трябва да го настигне, преди да излезе на улица „Коленкур“, която беше задръстена от ресторанти и магазини, а и спирката на метрото беше наблизо. Ако Оками успее да се смеси с тълпата там, вече никой нямаше да бъде в състояние да го открие.

Стъпките им ехтяха по каменните стъпала, ято гълъби се вдигна над главите им. Небето потъмня от плющящи криле.

Отвори танжинското си око, скоро почувства могъщата пулсация на „кокоро“. Мисълта се трансформира в действие, психическите импулси — в жива реалност.

Летеше подир фигурата на Оками, без да го изпуска от очи. Същевременно танжинското му око изследваше околността, търсеше скритата заплаха. Знаеше, че е някъде наблизо и го дебне. Пред очите му отново се появи лицето на месулета от Венеция, ясно и отчетливо, сякаш го беше виждал хиляди пъти. Но нещо в това лице му се стори обезпокоително, не на място. Като немонтиран филмов кадър…

Прелетя през малка площадка и продължи по стълбите отвъд. Разстоянието между него и Оками видимо беше намаляло, но и улица „Коленкур“ беше наблизо, задръстена от коли, автобуси и тълпи пешеходци. Там, долу, започваше огромният град със своите неизброими пътища за измъкване.

Оками се плъзна край двойка влюбени с ловкостта на маймуна, те озадачено погледнаха след него, поклащайки глави.

Но дали това беше Оками? Дори да владее „корьоку“ до съвършенство, той все пак беше твърде стар, за да се движи с такава бързина и ловкост.

В същия миг беглецът се препъна. Беше на няколко метра пред Никълъс, в средата на десетина стръмни: стъпала. Падна по лице, после се претърколи и спря на следващата площадка е глава до парапета.

Никълъс увеличи скоростта, прелетя над няколко стъпала едновременно и се приземи до проснатата фигура. Посегна да го обърне по гръб, в същия миг забеляза странната извивка на брадичката му.

Докосна я с пръст и веднага усети гъвкавостта на гумената материя. Заби пръста си по-надълбоко и кожата започна да се нагърчва като намаслена хартия. Извивката на челюстта се промени и той разбра, че гледа не човешка тъкан, а изключително гъвкава изкуствена материя. Нещо подобно на високотехнологичния силиконов поликарбонат, който хората от неговата експериментална лаборатория бяха създали за проекта „Чи“…

Настоящето се смеси с миналото, изведнъж разбра какво не е било в ред с месулета, навел се да вдигне шапката си на онази тясна венецианска уличка. Бузите му не бяха почервенели от притока на кръв, нали? Разбира се, нямаше начин да почервенеят. Защото и тогава, и сега той е носел маска!

Шокът беше огромен, последиците му несъмнено забавиха реакциите на Никълъс. Неподвижното тяло рязко се надигна, очите на Никълъс се заковаха в маската на Оками. Устните й бяха леко разтворени, сякаш искаше да каже „О“…

Танжинското му око продължаваше да бъде отворено, той вече знаеше какво ще се случи, ясно видя острите зъби на капана, които започваха да се затварят, и се приготви да реагира.

Щрак!

Реакцията му закъсня. В подобна ситуация дори стотна от секундата е прекалено дълъг отрязък от време. Мускулите му се свиха да отблъснат опасността, но късата стрела вече беше излетяла.

Улучи го в шията, гърлото му мигновено започна да се стяга в конвулсии. Посегна да нанесе ответен удар, по част от тялото му вече се бореше с насилственото разстройство на централната нервна система, мускулите му омекнаха.

Фигурата се претърколи напред, сграбчи краката на Никълъс и го бутна надолу по стълбите. Той направи опит да се задържи, но крайниците му отказаха да реагират на командите на мозъка.

В продължение на кратка секунда все още беше в състояние да мисли, после отровата разшири своето действие и съзнанието му започна да помътнява.

Слънцето се превърна в огнено кълбо, настанило се върху гърба му, лъчите му блеснаха ослепително с всички цветове на дъгата, после всичко потъна в мрак.