Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Омерта, законът на мълчанието — каза Микио Оками. — Ако не разбираш този закон, значи изобщо не познаваш сицилианците.

Полковник Денис Линеър затвори очи, по скулата му се търкулна капчица пот и шльопна в горещата вода.

— Странно е да слушаш за древните сицилиански закони от един японец…

Оками бавно напълни гърдите си с ароматизираната пара, която се издигаше от ваната. Отлично знаеше, че полковникът имаше предвид оябун на Якудза, но прибягна до определението „японец“ само защото се оказа, че не е „итеки“ — варварин чужденец, за какъвто го вземаше той, преди да се срещнат по настояване на сестрата на Оками. Тя е луда по този човек и това е глупаво, въздъхна в себе си той. Първо, защото е чужденец, второ — защото е женен, при това щастливо.

— Преди известно време проучих битието на няколко сицилиански фамилии — каза на глас той и усети как също започва да се поти. — И установих простата логика, върху която се гради то. Хората са имали нужда от свободно преминаване през границите и са го постигнали. Ние трябва да направим същото, ако искаме да оцелеем в новия свят, който Япония и Америка се готвят да изградят. Якудза винаги е била вътрешна организация, ние нямаме представа за широкия свят, съвсем като страната, в която живеем…

— Омерта и кьокяку — промърмори сякаш на себе си полковникът.

Мнозина са вярвали в кьокяку — героичната армия пожарникари, създадена през XVII век от шогуна Токугава за поддържане на реда. Тази армия дава начало на митичното чувство за чест, родено първоначално сред дребни джебчии, а след това възприето и от членовете на Якудза — благородниците на престъпния свят. Обществото се развива и затъва в корупция, същото става и с кьокяку. В крайна сметка членовете на Якудза са изцяло погълнати от мрачния свят на комарджийските вертепи и проституцията.

Нищо чудно, че мафията е привлякла вниманието на Оками, помисли си полковникът.

— Споменавам омерта, защото тя е една необходимост — продължи Оками. — Усещам заплахата за моя свят и се чувствам длъжен да предприема нещо.

Полковникът беше висок и красив мъж, с пронизителни сини очи и внушителна осанка. Тялото му леко помръдна в горещата вода, разговорът им се водеше на фона на десетки подобни разговори в изпълненото с пара помещение.

— Може би това бреме трябва да бъде поето от други, по-възрастни и по-опитни от вас — промърмори той.

Оками отново беше впечатлен. Полковникът употреби японската дума „по-възрастен“, но очевидно имаше предвид „по-влиятелен“… Сестра му беше права — този човек владее тънката фразеология на местните жители не по-зле от всеки образован японец.

— Това би било вярно за всяко друго общество — призна на глас той. — Но Якудза е затворена книга. Мисленето на възрастните й членове е закостеняло, за тях бъдещето не е нищо повече от повторение на миналото. Докато аз го възприемам като настояще… — вдигна ръка да се почеше и заключи: — В това отношение ние с вас си приличаме, Линеър-сан…

Полковникът отвори очи, главата му леко се наклони:

— Много любезно от ваша страна, Оками-сан.

Оками се усмихна в себе си. „Любезно“ в случая означаваше „мъдро“…

— Приличаме си в едно по-друго отношение — уточни на глас той. — И двамата сме хора на честта. Признавам, че рядко съм се натъквал на това качество у чужденец и мисля, че то трябва да бъде оценено…

— Думите винаги се различават от действията, Оками-сан.

— Точно така — кимна Оками и почувства как пулсът му се ускорява. Този човек наистина е мъдрец! В Япония думите не означават нищо, за човека се съди единствено по постъпките му.

— Отлично разбирам как сте се почувствали, когато Кисоко е настояла за тази среща — подхвърли полковникът, замълча за миг, после добави: — Особено след като сте научили за работата ми в щаба на Окупационната армия и…

— Вие сте дясната ръка на Дъглас Макартър…

— … и след като сте разбрали какви са чувствата на сестра ви по отношение на мен — довърши мисълта си полковникът.

Оками с мъка сдържа усмивката си. Страшно много му допадаше начинът, по който този човек водеше разговора, чувстваше се отлично в неговата компания. Само преди два месеца подобно чувство би го накарало сериозно да се разтревожи. Радваше се, че притежава достатъчно гъвкавост, за да приема промяната. Както у другите, така и в себе си.

— Имали сте достатъчно основания да ме намразите — продължи полковникът. — И може би сте го сторили. Бог ми е свидетел, че не ви обвинявам…