Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Микио Оками, нали?

— Хай — отвърна Оками и леко се поклони. С периферното си зрение отбеляза, че Леонфорте не отвръща на поклона му. Е, хубаво, той беше свикнал на подобно отношение от страна на окупаторите. В дните след края на войната се научи да не проявява личните си чувства, макар именно благодарение на тях да беше взел участие в бойните действия. Не одобряваше тази война, но беше патриот и искаше да защитава родината си въпреки късогледството на нейните политически лидери. Опази се чист, не направи нищо, което да го включи в списъка на военнопрестъпниците. Затова беше доволен от предложението на Кисоко да го запознае с полковника — Денис Линеър беше единственият човек, който можеше да му помогне в разчистването на стари сметки.

— Влизай — покани го Леонфорте. — Това е Винсънт Алба… — ръката му махна по посока на едър мъжага с тъмни, близко разположени очи на хищник, късо подстригана коса и огромни космати лапи. За разлика от Леонфорте, който беше облечен в униформата на военен полицай, Алба носеше отлично скроен цивилен костюм от скъпа копринена материя. — Разполагай се свободно, чувствай се у дома си… — Леонфорте беше висок мургав мъж с типичната за Средиземноморието привлекателност. Косата му беше гъста и смолисточерна, подстригана късо, според изискванията на устава. Но Оками ясно си я представи дълга и леко накъдрена над челото, като на старите римски патриции.

Седна на крайчеца на мекия диван, а домакинът пристъпи към ниска масичка от полирано дърво, опряна в стената.

— Какво ще кажеш за една анасонлийка? Имам оригинална самбука, току-що ми доставиха и пресни зърна кафе, които се пускат вътре… — извърна се и спря очи върху лицето на Оками: — Чувал ли си за италианската самбука с кафе? Не? Значи непременно трябва да я опиташ…

Оками прие чашата с бистра течност, върху чиято повърхност се поклащаха две черни зрънца. Забеляза, че Алба не помръдваше. Не си поиска питие, а и не му го предложиха. Леонфорте се държеше така, сякаш онзи не беше в стаята.

— Наздраве — чукна чашки домакинът, половината от самбуката в неговата изчезна на една глътка.

— Какво ще кажеш? Хубава е, нали? Според мен далеч по-добра от вашето саке…

Оками не хареса вкуса на непознатото питие, но търпеливо изчака небцето му да свикне с него, на лицето му се появи пресилена усмивка:

— Чудесно е — рече. — Мога ли да получа още малко?

Леонфорте допълни чашката му, а той използва паузата, за да се поогледа. Стаята беше задръстена с книги. Преобладаващите заглавия бяха медицински, но имаше томове по международно право и икономика, в ъгъла беше разположена богата философска поредица — Ницше, Кант, Сократ… Дали Фейт Соухил чете всичко това, запита се Оками.

Леонфорте му подаде чашата, отпусна се в дълбоко кресло насреща му и кръстоса крак върху крак.

— Какво мога да направя за теб? — попита той. — Признавам, че не бях изненадан от обаждането ти… Момчета като теб често имат нужда от услуги… — дяволито намигна и добави: — Много пъти съм гледал в обратна посока, докато вашите банди обработват мирните граждани… Изобщо не ми пука с какво се занимавате, стига моето да не се губи… — остави питието си на стар скрин, който очевидно служеше за масичка: — Какъв ти е проблемът? Комарджийница, публичен дом? Или искаш протекциите ми, преди да удариш някой съперник? Напоследък до гуша ми идва от вашите битки! — на лицето му се появи усмивка: — Честно казано, това ми харесва… Колкото повече се трепете, толкова по-голяма територия остава за мен!

— Разбирам ви много добре — кимна Оками. — Всичко това ви напомня за дома, нали господин Леонфорте?

Леонфорте пое удара, без да мигне. Ако Оками не беше напрегнал всичките си сетива, едва ли щеше да, улови лекото потрепване на клепачите му.

— Защо ме наричаш така?

— А вие нима допускате, че иде дойда тук, без да си свърша домашната работа?

— Има различни домашни — промърмори домакинът и за пръв път погледна по посока на Винсънт Алба, който седеше неподвижен като стенен часовник, а зад него се виждаше картина със средновековна батална сцена. — Обикновено съм предпазлив към хората, които се ровят в миналото ми… Защото могат да се окажат опасни… — взе чашата си, Оками усети, че Алба променя стойката си. — А на опасността реагирам бързо и по инстинкт… Разбираш ли какво имам предвид, Оками? Изобщо не си губя времето и това предпазва корема ми от посещението на някой куршум…

— Изразявате се съвсем ясно — кимна Оками и бавно допи самбуката си. — Това нещо наистина е добро!