Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Лилехамър остави чашата на плота пред себе си и вдигна глава:

— Скъпи друже, преди всичко бих искал да разбера откъде сте научили за „Огледалото“.

Гоунт се поколеба. Не беше сигурен дали трябва да възприеме тактиката на Лилехамър и да отговаря на въпросите му, или просто да го притисне с компрометиращите материали. Всъщност нещата опираха повече до неговите нерви, а не до личността на домакина.

— Хайде да си спестим глупостите — тръсна глава той и остави чашата си. — Вие сте член на „Огледалото“, а как съм го разбрал няма никакво значение!

— Има, и то голямо — отвърна Лилехамър. — През дългата си и, бих казал, нелека кариера, положително съм си създал доста врагове. Всъщност това е валидно за всички обитатели на този град… — на лицето му се появи усмивка, сякаш искаше да превърне неканения гост в свой доверен приятел: — Ако някой от тези врагове ви е разправял небивалици, аз трябва да зная кой е той. Така най-лесно ще се разберем… — ръцете му се разтвориха: — Предполагам, че няма да ме лишите от възможността да отхвърля евентуалните обвинения срещу себе си.

Гоунт твърде късно улови металния проблясък в лявата му длан. Посегна към револвера на кръста си едва когато малкият 25-милиметров куршум влезе в съприкосновение с челото му. Не усети кой знае какво, сякаш беше получил женска плесница. Объркано примигна, изведнъж забрави защо ръката му стиска дръжката на револвера.

Втренчи се в яркосините очи, които безстрастно го наблюдаваха. Във фигурата насреща му имаше нещо познато, напомняше бронзовата статуя, издигаща се над Мемориала на падналите във Виетнам. Беше я виждал съвсем наскоро, в присъствието на някого… Но на кого? Валеше дъжд и в момента усещаше студените капки върху лицето си.

Вниманието му беше привлечено от тихата експлозия, главата му се отметна назад. Олюля се и започна да се свлича на колене, сякаш теренът под краката му изведнъж беше започнал да поддава. Дъждът беше много студен, вероятно и земята е покрита с лед…

Слепоочията му започнаха да пулсират, появи се леко главоболие. Нищо повече. Единственото странно нещо беше, че престана да вижда. Не, баща му никога не би го завел на нощен лов… Беше прекалено опасно. Той постоянно напомняше на момчето за опасността, която крие оръжието. Особено когато човек е сигурен, че пее заредено…

Къде съм, запита се Гоунт. В нощната гора. Но къде е татко? Опита се да извика, но от устата му не излезе никакъв звук. Съвсем наблизо екна изстрел, тялото му се люшна назад, в носа го удари миризмата на барут, примесена със сладко-горчивите изпарения на покритата с окапали листа земя. Скоро тя щеше да бъде скована в ледената прегръдка на зимата и всичко щеше да потъне в сън — сърните и яребиците, чинарите и бориките, кленовете и…

Бум!

— За Бога, човече — въздъхна Лилехамър и се наведе над неподвижното тяло. — Нали трябва да имам някакъв шанс за защита срещу обвиненията? — кръвта се смесваше с разлятата бира и образуваше странни шарки върху килима. — Така е прието в Америка…

Монмартър. Хълмът на мъчениците. Енорийската църква се наричаше „Сен Пиер де Монмартър“ и се издигаше северно от площад Тертер — някогашният открит театър, където са гастролирали най-известните парижки актьори. Сега там гъмжеше от проститутки и сутеньори, за които туристическите автобуси бяха като горския мед за изгладнялата мечка.

На външен вид „Сен Пиер“ не изглеждаше особено добре, изобщо не можеше да се сравнява с блестящата си съседка Сакре Кьор. Но вътре гледката беше съвсем различна и Никълъс го знаеше. Църквата е била издигната върху останките на римски храм от VII век. Отначало е била женски манастир, основан от ордена на Бенедиктинците, но след няколко пожара бенедиктинците се преместили на друго място и оставили храма на местните жители.

Никълъс забеляза неясна сянка близо до входа, напрегна взор и разпозна профила на Оками. Наоколо положително имаше съгледвачи, но това в момента беше без значение. Трябваше на всяка цена да се добере до възрастния японец.

Започна да се промъква натам, използвайки за прикритие група немски туристи, които спореха кой пръв да позира пред уличните художници, заели място на тротоара. Откъсна се от групата, когато приближи на десетина метра от фасадата на „Сен Пиер“ и хукна по посока на Оками.

Преодоля разстоянието на няколко скока и го сграбчи.

— Оками-сан!

Оками направи гримаса и се отскубна с неочаквана сила. В следващия миг вече тичаше към навалицата на площад Тертер. Пред Никълъс се изпречи ухилен нигериец и му предложи да купи огромен балон, върху който беше написано „Аз обичам Париж“. Заобиколи го и последва Оками, който вече беше изчезнал сред тълпата туристи и художници със съмнителни умения. Вдигна глава и потърси Челесте на мястото, което предварително бяха уточнили. Тя беше там — на малкото хълмче над църквата, и махаше с ръка в посоката, в която беше изчезнал старецът.