Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Мани Манхайм — плешив дебелак с небръснато лице и увиснали като торба панталони, внимателно го наблюдаваше.

— Как се чувстваш, Харл? Никога не съм те виждал с патлак в ръка… Лошо ми става, като си помисля, че можеш да натиснеш, спусъка и без да искаш да се лишиш от някой пръст на крака или, не дай Боже, от някой далеч по-важен атрибут…

Гоунт бавно се огледа, на лицето му се появи усмивка. Заложната къща на Мани си беше все същата. Някога, преди много години, той се беше появил тук в компанията на майка си. Вече напълно алкохолизирана, тя беше започналата залага всичко, което притежаваше. Като например платинената огърлица с брилянти, която баща му й подари за десетгодишната от сватбата им, наследената от нейната майка брошка със сапфири, а дори и венчалната си халка… Изгуби работата си няколко месеца след като започна да пие, скоро се принуди да залага вещите си, единствената й мисъл беше никой от семейството да не разбере за порока, който я унищожаваше…

Тогава Мани все още младееше, между него и бащата на Гоунт съществуваха стриктно делови отношения, намиращи приложение главно в областта на инвестициите. Гоунт бързо се сближи с него, двамата станаха не толкова приятели, колкото добри познати, готови да си подадат ръка в тежък момент… Мани имаше грижата да не продава нищо от това, което залагаше майката на Гоунт; той пък получи възможност да му се отплати няколко години по-късно. Рекетьори бяха започнали да изнудват бащата на Мани и Гоунт се обърна към някои свои познати във ФБР. Бащата беше оставен на мира завинаги.

— Пищовът е в отлично състояние — рече Мани, примигна под слабата светлина на лампата и бутна очилата си в основата на носа, носещ следи от многобройни счупвания. — Сам съм го почистил и смазал, човек в моя бизнес и на това се научава…

Не се безпокой — отвърна Гоунт и внимателно се зае да зарежда оръжието. — Зная как се използва подобна играчка.

— Нали обещаваш, че няма да направиш някоя беля? — сбърчи нос Мани.

— Обещавам — кимна Гоунт и пъхна револвера във вътрешния джоб на сакото си. — Мисля, че едва ли ще се наложи да го използвам… Вземам го просто за психологически ефект.

Мани въздъхна, заобиколи остъкления тезгях и отвори външната врата, защитена от дебели, оплюти от мухите стъкла, и метална решетка.

— Тъй и тъй си се върнал, дай да идем да хапнем някъде — промърмори той.

С удоволствие, Мани — отвърна Гоунт и излезе на тротоара.

Над Вашингтон бавно се спускаше нощта.

Предишната нощ прекара в един мотел, разположен в Бетезда, преди това дълго време разглежда снимките на Рената, обмисляйки как да притисне с тях човека, който се наричаше Уилям Джъстин Лилехамър. Денят използва за прегледна всички вероятни ситуации, които можеха да възникнат, после се зае с подготовката. Заложната къща на Мани беше последната му спирка.

— Наричат себе си „Огледалото“ — каза Рената по време на вечерната им разходка около Виетнамския мемориал. — Не мога да кажа нито кои са, нито под чии указания работят… Страхувам се, че дори президентът не разполага с такава информация. Имат огромно влияние и дълбоки джобове, макар че аз нямам никаква представа кой и по какъв начин ги финансира. Особена активност проявяват по време на войната във Виетнам, но вероятно са действали и преди нея…

— Какви са целите им? — беше попитал Гоунт.

— Да прекроят света според собствените си представи — отвърна Рената. — Да издигат на ръководни постове свои хора, да ги държат там, докато това им изнася, а после да ги заменят с нови. Разбиранията им са консервативни и протекционистични, стигат чак до ксенофобия… Твърдо вярват в правотата си, не се смущават, когато нарушават законите…

— Някой беше казал, че от прекомерна интелигентност умът на човека се изражда… Според мен това важи и за „Огледалото“. Членовете му са работили толкова дълго и толкова упорито в лабиринтите на скритата власт, че вече не могат да различават доброто от злото, правосъдието от беззаконието…

За удивително кратко време Гоунт успя да напусне занемарените улички, на една от които се намираше заложната къща на Мани. Озова се на безупречно излъскания площад Дюпон, заобиколен от внушителни викториански сгради с високи портали от ковано желязо. Нощният дъжд беше измил асфалта, контрастът между квартала на Мани и патрицианските къщи наоколо стана още по-силен. Това беше една от загадките на големия град, в който по уникален начин съжителстваха отчаяната мизерия и разкошните, добре охранявани квартали на неговите богати жители.