Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Подкара по авеню „Ню Хемпшайър“, на пресечката с улица М зави надясно и пое по моста, който щеше да го отведе в Джорджтаун.

Лилехамър живееше в просторна къща, разположена на възвишението над Дъмбартън Оукс. Малко по-нагоре беше обсерваторията на Военноморския флот, а зад нея — къщата на вицепрезидента.

Дотам се стигаше по една къса отсечка на улица С, която повече приличаше на междуселски път, тъй като от двете й страни се простираха тучни морави. Автомобилно движение липсваше, пешеходци също не се виждаха. Денят гаснеше, въздухът стана хладен от хапливия ветрец.

Гоунт плъзна наетата кола покрай къщата на Лилехамър. Вътре светеше, на гранитните плочи пред входа беше паркирана голяма лимузина комби, американско производство. Паркира зад ъгъла и се върна пеш.

Къщата беше доста навътре, с масивни колони от бял пясъчник над входа. Това правеше четирите й етажа да изглеждат някак по-просторни и по-солидни, впечатлението се подсилваше и от двете стройни брадфордски круши, които растяха на метър от фасадата.

Алеята за автомобили стръмно се издигаше нагоре. Нощта беше напоена от сладката миризма на влажна пръст, Гоунт отново си спомни за ловните излети с баща си. Бавно изкачи каменните стъпала и почука на масивната, блестящо черна врата.

Наложи му се доста да почака. Най-сетне вратата се отвори и на прага застана висок, слаб мъж с хлътнали бузи, рунтави вежди и пронизителни сини очи, които го огледаха със смесица от любопитство и хладно спокойствие. Беше облечен в бяла риза е разтворена яка и тъмносин вълнен панталон, ръкавите му бяха навити до лактите.

— Какво обичате?

— Търся Уилям Лилехамър.

— Аз съм. С какво мога да ви помогна?

Гоунт се представи. Отбелязал военната стойка на домакина, той прибягна до кратки и сбити фрази, без нищо излишно.

— Надявам се да ми отделите няколко минути. Идвам отдалеч, за да поговорим. Става въпрос за сенатора Рене Бейн и атаката му срещу компанията „Томкин Индъстриз“ и нейния президент Никълъс Линеър.

Веждите на Лилехамър едва забележимо се повдигнаха.

— Да оставим настрана мотивите на Бейн — рече той. — Защо мислите, че мога да ви помогна по отношение на едно разследване, водено от Конгреса? Нямам никакви връзки със законодателната власт.

— Не може да нямате — поклати глава Гоунт и ръката му се плъзна към затъкнатия в колана револвер. — Нали сте член на „Огледалото“?

Настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от шумоленето на листата над главата на Гоунт и далечното съскане на автомобилни гуми по авеню „Уисконсин“.

— Моля? — примигна Лилехамър, сякаш някой беше насочил лъч на фенерче в лицето му.

— Мисля, че разбирате за какво става въпрос — процеди Гоунт и стисна ръкохватката на оръжието.

Яркосините очи пробягаха по лицето му като рентгенови лъчи, главата леко кимна.

— Да, естествено — рече Лилехамър, усмихна се и отстъпи крачка назад. — Влезте.

На лицето му нямаше никаква изненада, спокойно се обърна и поведе Гоунт покрай извитото стълбище в колониален стил от полиран клен, към просторния хол с дебел килим на пода и ловни сцени по стените.

От Рената знаеше, че Лилехамър живее сам и тази информация се потвърждаваше. Никъде и по нищо не личеше присъствието на жена в този дом. В замяна на това мебелите бяха в изобилие — кожени, тръбни и дървени, някои от тях покрити с тежки възглавници в ярки цветове.

Кабинетът гледаше към малка, безупречно поддържана градинка зад къщата. Беше просторен, с висок таван и тапицирани в горскозелено стени и кремави декоративни колони в ъглите. Самият таван беше леко извит и наподобяваше купол, в средата му имаше, красива мозайка.

Лилехамър подмина двойка дълбоки кожени кресла и спря до високото барче.

— Едно питие?

— Бира, ако ви се намира — отвърна Гоунт.

Домакинът се наведе и отвори вратичката на вградения хладилник. Извади бутилка с кехлибарен цвят, капачката тихо пропука, течността се плъзна във висока, внимателно наклонена на една страна халба. Самият той си наля уиски и сода в широка старомодна чаша.

Пристъпи към Гоунт и му подаде бирата, после се оттегли зад инкрустираното писалище и седна на стол с висока облегалка.

Оставен сам да се погрижи за себе си, Гоунт хвърли поглед към най-близкия стол — някакво ниско съоръжение с брезент вместо седалка, поколеба се за миг, после реши да остане прав.

Няколко стенни лампи с бронзови абажури хвърляха мека светлина, атмосферата беше спокойна и приятна.