Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част II)

— Зная, че ми се сърдиш — промълви.

— Сърдя ли ти се? — изненадано я погледна той.

— Да. Защото си убеден, че още в началото трябваше да ти кажа коя съм. Но едва ли щеше да ми се довериш, ако знаеше, че съм Голдони… Нали, Никълъс? Оками те познава добре, именно той ме предупреди да не се разкривам…

— Микио Оками продължава да бъде загадка за мен — въздъхна Никълъс. — Все още не мога да обхвана детайлите на сложния му план по отношение на „Годайшу“…

Спряха пред портичката да изтръскат снега от обувките си. После Никълъс отвори вратата към антрето.

— Моля те, не ми се сърди! — прошепна тя. — Защото боли, страшно много боли!

Сенки в нощта. Нарязана от стройните бамбукови стволове, лунната светлина падаше на ивици върху футона на Никълъс. Би трябвало отдавна да е заспал, но тялото му отказваше така желаната от душата почивка. Кръвта му кипеше от копнеж към жената в съседната стая.

Знаеше, че трябва да иде при нея, да се мушне под постелята й. Тя го искаше, и двамата го искаха… Но тялото му беше като парализирано.

Образът на Джъстин отказваше да напусне съзнанието му. Никой не му го беше казал, но той знаеше .

Джъстин е мъртва, защото не е бил до нея, не е предложил своята закрила… Знаеше и друго — отчуждаването между двамата, повяхването на любовта им също се дължеше на него. На него и на Япония.

Тънката преграда от оризова хартия тихо прошумоля. В спалнята пристъпи неясна сянка, шум нямаше. Започна да се приближава към него съзнателно отбягвайки сребърните ивици лунна светлина.

Изправи се пред футона, кимоното се плъзна от раменете й е тиха копринена въздишка. Наведе се и се плъзна под завивката. В ноздрите му нахлу ароматът от тялото на Челесте, възбуждащ и желан както в онези венециански и парижки нощи… Не знаеше какво ще се случи оттук нататък, но беше сигурен, че винаги ще я помни такава, каквато я беше видял в онзи изпълнен с напрежение миг в schola cantorum на църквата Сан Белисарио — величествена и тайнствена под ритуалната маска, истинска представителка на загадъчната Венеция.

— Не мога да бъда като нея…

— Искрено се надявам да не бъдеш — прошепна Никълъс.

— Наистина ли?

— Надникни в душата ми и ще разбереш.

— Не искам да правя това. Никога вече…

Това беше едно от нещата у нея, които особено много го привличаха.

— Когато обърна поглед към лицето ти, виждам само теб и нищо друго!

Тя въздъхна и се сгуши в прегръдката му. Устните му срещнаха нейните, езиците им се преплетоха. После всичко дойде на мястото си. Телата им се сляха в едно, сякаш наистина бяха родени едно за друго.

Никълъс стана на разсъмване. Не искаше да оставя Челесте сама, но тялото и душата му имаха нужда от промяна. Нова година. Навън отново валеше сняг, гъстата му пелена скриваше всичко, с изключение на най-близките дървета.

Потъна в дълбоко съзерцание. Бавно и постепенно в душата му се възцариха покой и величествена тишина. За пръв път от мига, в който Нанги му съобщи за смъртта на Джъстин. Дишаше дълбоко и бавно. Навътре, после навън… „Прана“… С цялата дълбока същност на съзнанието си усещаше, че Джъстин не би имала нищо против присъствието на Челесте в живота му. Защо? Къде би била самата тя, ако все още беше жива? Какво би я направило щастлива? Вдишване, издишване… Това е най-тъжното, помисли си той. Фактът, че отдавна беше изгубил контакт с нещата, които биха я направили щастлива…

Част от съзнанието му улови тихото плъзгане на преградата зад гърба му. Не се обърна. Сашико идваше рано, особено по празници. Свършваше с домашната работа до обяд, после бързаше да се прибере при семейството си.

Проскърца чекмедже, вероятно жената изваждаше нещата, които и бяха необходими за почистването. Тиха, едва доловима стъпка. После втора, трета… Странен шепот изпълни съзнанието на Никълъс, тялото му потръпна и рязко се завъртя. Ръцете му сграбчиха жената и силно я дръпнаха.

Дребната фигурка се просна по гръб, перуката отлетя от главата й. Полите на кимоното се разтвориха, отдолу проблесна зловещото острие на „вакизаши“. Прозрението го връхлетя с огромна сила. Беше виждал снимки на Томоо Козо, Челесте му ги показа още преди време, във Венеция.

Опита саблен удар, но стойката с подгънати крака му попречи. Козо успя да проникне през защитата му, острието на дългия нож се оказа на сантиметри от гърлото му. Втренчените очи на оябуна гледаха злобно, той разбра, че избор няма…

Стегнати като камък, върховете на пръстите му светкавично се стрелнаха към гърдите на Козо, разкъсаха плът и кости, докоснаха горещото, туптящо сърце…