В момента, в който душата на Ао напускаше съсухреното тяло, бялата сврака кацна на рамото на До Дук и му проговори.
Тласна безжизнения труп по течението, от отсрещния бряг се отделиха два огромни крокодила и бързо заплуваха към него.
Нахвърлиха се върху трупа почти едновременно, водата закипя и започна да променя цвета си. Последвал съвета на бялата сврака, До Дук нагази във водата и се присъедини към пиршеството на хищниците.
Небето беше ясно, той добре си спомняше това. Въздухът беше невероятно чист и сладък, вдишваше се като омаен нектар.
Прекосявайки малка затревена полянка, той усети тежест на рамото си. Бялата сврака се приведе към ухото му и тихо посочи пътя, по който беше поел Никълъс.
Стигна върха на малко възвишение, отвъд него имаше полегат склон, свършващ до водите на малко езеро. Двойка щъркели шумно плеснаха с криле и напуснаха отсрещния бряг, вероятно разтревожени от нещо… Повърхността на водата беше гладка като огледало.
В същия миг ноздрите на До Дук се разшириха, той спря на място и колебливо се обърна. Подуши присъствието на Маргарет. Не на тялото, а на душата й. Беше сигурен, че се приближава към него.
Приклекна като звяр, попаднал в капан. Душата му се гърчеше от любов и черно отчаяние. Сякаш окървавен касапски нож пронизваше гърдите му.
В следващия миг я видя. Изскочи иззад гротескните гинко и бавно тръгна към него. Решителна, неустрашима… Сърцето му пропусна един такт.
— Маргарет… — прошепна той, тялото му отмерваше крачките й с конвулсивни гърчове: — Аз исках да… Исках…
— Зная какво искаш — отвърна тя, прекрасна на фона на зеленината зад гърба й. — Винаги съм знаела.
— Ти си единствената!…
Дишаше на пресекулки, изведнъж му се прииска да захвърли маската, да й покаже истинското си лице. Всъщност това беше без значение. Беше гол пред нея — така, както по време на дългото им пътуване към Минесота. Едно безкрайно, вълшебно пътуване…
Тя го видя. Целият, без остатък. Не потръпна, не отклони погледа си. Измамната маска, предназначена за жените в живота на До Дук, сега не означаваше нищо. Видя го такъв, какъвто е бил някога — преди реките пролята кръв, преди да овладее магическото заклинание, преди да извърши единственото ужасно престъпление на живота си… Видя го и дори не потръпна.
— В мига, в който те срещнах, аз разбрах, че ти ще бъдеш краят — прошепна той. — Видях те и някъде дълбоко в себе си почувствах, че повече не мога да бъда това, за което цял живот се бях подготвял… — даде си сметка, че изпуска контрола върху себе си, но вече не можеше да спре: — Научих се да убивам и лесно го правя… Но не мога дори да си помисля, че ще нараня теб… Предпочитам да умра!
— Зная. Ние сме един в друг.
Пристъпи към нея, в душата му запърха непознато чувство, все още неоформено, но въпреки това страшно.
— В началото мислех, че искам да се страхуваш от мен като всички останали… Но ти дори не трепна. Победи ме със силата на духа си, от собственото ми могъщество не остана нищо, бронята ми е разкъсана… Сега навсякъде около мен вият хрътките, скоро ще бъда на парчета…
— Това не е необходимо — протегна ръка тя. — Всичко свърши. Аз мога да те спася. Ела…
Но в съзнанието му проблесна ужасно видение, той изведнъж разбра, че никога не може да притежава тази жена; че чувствата, които изпитва в момента — могъщи и необясними, — никога няма да се повторят… Стрелна се напред като атакуваща кобра, в същия миг усети тежък страничен удар. От устата му се откъсна протяжно стенание, сляло се с писъка на Маргарет:
— Не! Почакай! Аз мога да…
Стовари се на земята, пръст напълни очите и ноздрите му. Светкавично се претърколи встрани, тежестта изчезна. Близостта на Маргарет го ослепяваше. Искаше да я повика, да я докосне, да й каже… Хилядна от секундата не му достигна да хване ръката й, да осъществи контакта, който в този миг означаваше всичко за него… Превърна се в елен, попаднал в обсега на фаровете на бясно препускащ автомобил, парализиран от ужас и изненада, неспособен да реагира.
Може би не всичко е изгубено. Може би точно това е решителният момент, в който трябва да направи своя избор. Между живота и смъртта. Но как би могъл да го направи? Животът е една безнадеждна война срещу емоциите, които в крайна сметка ще доведат до неговото унищожение. А смъртта просто не съществува сред понятията на месулета…
Нещо остро разкъса тялото му, от устата му се откъсна грозен вик. Сведе поглед надолу и видя пръстите на някаква странна механична ръка с остри като бръснач стоманени нокти. Изкрещя още веднъж, отскочи настрана, кракът му се стрелна по посока на нападателя. Чу тежко изпъшкване, придружено от падането на едро тяло, лакътят му автоматично се насочи към слънчевия сплит на непознатия. Но душата му вече търсеше друго… Търсеше Маргарет.
Читать дальше