Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Тя пристъпи напред, погали меката козина над ноздрите на животното, в ръката й се появи бучка захар. Едва когато се увери, че конят се успокоява под ласките й, Фент Голдони извърна глава към кървавата пихтия в ъгъла на клетката. Това беше всичко, което остана от Уилям Джъстин Лилехамър.

— Много съм щастлива, господин Доминик — целуна животното тя. — Сега вече всичко свърши!

— Според мен малко избързваш — обади се един мъжки глас зад гърба й.

Рязко се обърна, позна този глас още преди да види лицето на собственика му. Беше същото лице, хванато от камерата на Дъглас Мун, макар и доста по-различно от това, което Фент беше запомнила. Би могла да седи на една маса с него, без да го познае, призна пред себе си тя. Необходимо й беше слабо осветление, за да бъде сигурна, че този човек е идентичен с онзи Джони Леонфорте, когото беше разпознала на видеокасетата.

— Здравен, Джони — прошепна тя. — Доста вода изтече от последната ни среща, нали?

— Така е — кимна мъжът. — Случиха се много неща, някои от тях особено болезнени…

— За някой от нас, нали?

Джони Леонфорте направи опит да се усмихне. Нервите на едната половина от лицето му отказаха да се подчинят, резултатът беше пълна гротеска.

— Твоето приятелче Оками здравата ме цапардоса тогава — промърмори той. — Но такива като мен не умират лесно… — очите му не се откъсваха от жребеца. — Ще ти бъда много благодарен, ако излезеш бавно и внимателно от тази клетка, Фейт… Бях свидетел на умението ти да се справяш с тези животни и не искам да повторя грешката на Уил… — тялото му беше напрегнато, очите му следяха всяко нейно движение:

— Освен това не искаме да се докопаш до оръжието на бедния Уил, нали?

Фейт вече беше помислила за това.

— Господин Доминик все още е неспокоен — каза тя. — По-добре да остана за известно време при него…

Джони измъкна тежък магнум 357.

— Къде да вкарам куршума, Фейт? — попита той. — Малко под дясното му ухо, нали?

Фейт пусна главата на коня и излезе от клетката.

— Е, добре. Сега какво ще правим?

— Затвори вратата — махна с револвера Джони. — Не искаме да ни безпокоят…

Тя се подчини и тръгна по пътечката.

— Къде? — извика след нея той.

— Не искам да стават грешки — отвърна Фейт. — Току-виж си решил да застреляш господин Доминик…

— Кръстила си го на преждевременно отпътувалия ти син, а? — направи гримаса Джони. — Но все пак разполагаш с прекалено много неща… Голяма къща, конюшня с расови животни, пари и влияние, с които не знаеш какво да правиш… Нали така, Фейт? Добър живот си живяла, това не мога да го оспоря…

Тя се извърна и мълчаливо го изгледа.

— Това е моят живот, кучко! — изрева внезапно той, по гърба й пробягаха тръпки на ужас. В очите му плуваха кръвожадните акули на завистта и болката. — Ти ми отне всичко! Ти и онова японско копеле Оками! Всичко беше планирала предварително! Шибаната Голдони, маскирана като Фейт Соухил! И аз налапах въдицата! Поднесе ми тялото си и аз, като истински глупак, забравих всичко на света!

— Боли, нали? — тихо попита Фейт. — Боли, когато разбереш, че в крайна сметка си бил един от многото мъже, които съм имала… Нарочно ти разтворих бедрата си, поех в уста част от плътта ти и толкоз. Всичко, което поисках, дойде при мен, сякаш бях казала „Сезам, отвори се!“.

— Ще те убия, мръсницо!

— Е, сега вече наистина приличаш на онзи Джони Леонфорте, когото познавах… — подхвърли тя, без да забавя ход. — Нищо общо с Червената кралица, която успя да заблуди и най-големите умове на Вашингтон! Как го постигна, Джони? Колко президенти минаха през ръцете ти? Представи си само докъде стигна, а? Едни нещастен сицилиански комедиант! — от устата и се изтръгна подигравателен смях: — Защо ме мразиш, Джони? Аз ти направих огромна услуга. Без мен положително щеше да си останеш едно бедно и нещастно актьорче! Помниш ли колко те отегчаваха деловите отношения? Забрави ли, че ме молеше да поема дори счетоводството?

— Ти ми отне живота , Фейт! Погледни лицето ми! Някога бях красив мъж, по след това претърпях толкова много операции, че вече не помня бройката! Наложи се да променя името си, наложи се цял живот да се крия! Да, Фейт, да се крия! Но без къща, без семейство, без уважението на хората с благородна кръв… Тези неща съм ги искал цял живот, а ти ми ги отне! — лицето на Джони потъмня от притока на кръв, кожата му се изпъстри със сини жилчици. Вървеше след нея леко приведен, сякаш искаше да се предпази от думите й, изведнъж превърнали се в остри ножове.