Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Тя отново се разсмя, в гласа й се доловиха хладни и малко жестоки нотки:

— Нищо не се е променило, Джони. Аз все още ти водя счетоводството…

— Не! Ти, Оками и Доминик направихте всичко възможно да ме отстраните от играта!

— Събра се с лоши приятелчета, Джони — поклати глава Фейт. — И реши да играеш двойна игра… На ФБР се представяш като Червената кралица — дълбоко законспириран агент на правителството, истински национален герой… Едновременно с това обаче дърпаш конците на „Огледалото“, лично избираш отбрани мафиоти, манипулираш племенника си Чезаре да ги издига на ръководни постове във фамилния бизнес, да ти бъдат лично предани… Беше герой и престъпник едновременно, но дойде време за равносметка…

Стигна далечната стена на конюшнята, тялото и леко се измести вляво и скри от очите му това, което висеше там.

— Повтаряш номера и с „Годайшу“, Джони… Обединяваш тази организация с „Огледалото“, за да се измъкнеш от опеката на ФБР и законите, за да сложиш ръка върху бизнеса в световен мащаб… Но този път допусна грешка, Джони… Онези момчета от „Годайшу“ пет пари не дават за теб. Дълбоко се заблуждаваш, ако все още се надяваш, че двамата е Чезаре ще им бъдете равноправни партньори… Те просто ви използват, Джони. Като пропуск за последните забранени територии в Америка…

Гърбът й опря в меката обработена кожа, това и даде чувство за сигурност.

— Помисли си само — мафията и правителството в тесен съюз! Наистина крайно съблазнителна комбинация за организация като японската Якудза! — дясната и ръка незабележимо пропълзя по стената, пръстите и се обвиха около кожата. — Но каква, мислиш, ще бъде съдбата на теб и Чезаре, когато „Годайшу“ заеме стабилни позиции тук?

— Погрижил съм се за това — изръмжа Джони. — Разполагам с поверителна информация от източник с кодираното име… — млъкна за момент, после тръсна глава: — Всъщност защо да не ти го кажа? Едва ли ще имаш възможност да извлечеш някаква полза от това, тъй като след малко ще бъдеш труп… — направи опит да се усмихне и Фейт отново потръпна. — Псевдонимът на моя източник е Нишики. Благодарение на поверителната информация от него аз успях да постигна сегашното си положение и да стана ръководител на „Огледалото“.

— Идиот! — презрително го изгледа Фейт. — Нишики е псевдоним на Микио Оками! Той те захранваше с информацията, която двамата с Доминик искаха да притежаваш!

— Не! Това не може да бъде! Лъжеш, кучко!

Дулото на магнума започна да се вдига нагоре, но Фейт светкавично измъкна стария колт от големия кожен кобур, окачен на стената. Онзи същия, който преди години беше купила, за да прекратява мъките на осакатените коне…

Ноздрите й потръпнаха от миризмата на смазката, дланта й здраво стисна ръкохватката. Натисна спусъка. Веднъж, втори път, лъхна я горчив барутен дим.

Доста по-късно възстанови в съзнанието си смаяното изражение върху лицето на Джони Леонфорте, извитите му на тръбичка устни, сякаш искаше да възкликне „О!“ — съвсем като малко момче… Тялото му политна назад и бавно се смъкна на колене, конете зад гърба му уплашено пръхтяха и се притискаха в стената… Фейт внимателно се прицели и натисна спусъка за трети път. Куршумът попадна в лицето му, тялото му отскочи назад и се просна по гръб върху бетонния под, посипан с изсъхнала слама.

— В крайна сметка не е толкова трудно да убиваш — въздъхна Фент и се наведе над безжизнения труп на Джони Леонфорте.

Фактът, че си необичайно надарен, не означава, че автоматически разбираш своята дарба , беше казал някога Канзацу.

Едва сега, в този миг, Никълъс разбра скритата ирония в думите на своя сенсей.

Миг, крито може би се повтаря отново и отново, като кръгове по спокойна вода, променящ всичко по пътя си. Миг, неизбежен като вдишването, което следва издишването…

Какво му беше казала Сейко преди отлитането за Европа? Какво беше родило паническия страх в очите й? Ще бъдете различена… Толкова различен, че никой няма да ви познае…

Да, това наистина се случи.

Челесте стискаше ръката му, сърцето и лудо биеше, усетило приближаването на месулета. Но той не я забелязваше, всичките му сетива бяха насочени навътре. Към подготовката за последния решителен скок. Налагаше се да обърне гръб на всичко, което беше научил от Канзацу. Сега му трябваше вяра. Не в това, което беше научил, не в хората, които го бяха обучавали. Трябваше му вяра в собствената дарба.

Прибягна до „харагей“, за да намери себе си. Дишането му почти замря, пулсът престана да се усеща. Лицето му бавно се обезцвети и стана бяло като платно. Челесте прехапа устни, но не издаде нито звук. Той я беше предупредил.