Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Мигът обаче беше отлетял и вече нямаше да се върне.

Мъжът с неговото лице се появи внезапно, сякаш от небитието. Ударът му беше насочен в оголената шия на До Дук, малко над сънната артерия. Той контрира със саблен удар над стомаха — там, където се събираха нервните възли. Направи го механично, по инстинкт.

Паднаха във водата едновременно. Брегът от тази страна на езерото беше стръмен, на метър от него имаше плитчина. Но инерцията от падането беше толкова силна, че те се претърколиха през нея и потънаха в дълбокото.

Почти парализиран от сабления удар на До Дук, Никълъс направи опит да улучи главата му. Знаеше, че трябва час по-скоро да нанесе фаталния удар, иначе положението му щеше да стане сериозно. Но водата пречеше и на двамата, нападателните удари „атеми“ губеха от силата и ефективността си.

Никълъс стискаше главата на До Дук в желязна хватка, ръбът на дланта му търсеше артерията на шията. Другата му ръка притискаше устата и носа на противника.

Вкопчени един в друг, двамата яростно ритаха с крака и навлизаха все по-навътре, водата кипеше и се пенеше.

Замаян от натиска, До Дук все пак успя да нанесе нов удар в слънчевия сплит на Никълъс, сграбчи го през кръста и двамата заедно потънаха в здрачните дълбини. Биеха се отчаяно, всеки искаше да задържи малко въздух в гърдите си. Но усилията бяха прекомерни, студената вода вземаше своето.

Изскочиха на повърхността с обединени усилия, но вече не бяха в състояние да се задържат там. Бързо се насочиха към дъното, светлината започна да се разсейва и скоро напълно изчезна. Телата им останаха здраво преплетени. Продължаваха движението си, но До Дук нямаше представа за посоката. Концентрира се върху противника, пръстите му се стегнаха около гърлото му.

Усети ударите на Никълъс по тялото си, може би и някаква болка. Блокира я с усилие на волята, пръстите му продължаваха да се стягат, нищо друго нямаше значение.

Тъпанчетата на ушите му регистрираха увеличението на налягането, появило се заедно с дълбочината. Нямаше време за него, нямаше време за никакви странични фактори. Съзнанието му беше изпълнено е кървави отблясъци, е магическата сила на месулетите… Мислеше само за едно — как ще се измъкне от тъмните дълбини и ще се върне при Маргарет, която го очаква на брега…

Никълъс разбра, че се дави. Всъщност давеха се и двамата, но месулетът едва ли си даваше сметка за това. Усещаше концентрацията на противника си, виждаше я като тъмна звезда, натежала от прекомерна гравитация и отровни изпарения.

Съвсем съзнателно го беше примамил тук, в средата на езерото. Защото знаеше какво се крие в черните дълбини, помнеше какво беше хвърлил на дъното му в онзи далечен ден, в който любовта му към Джъстин беше силна и всеобхватна, в който и двамата гледаха с надежда към бъдещето… Сега трябваше не само да оцелее, но и да се приближи максимално близо… Ето, още малко, още съвсем мъничко… Вече го усеща, почти се докосва до него…

Съзнанието му започна да долавя това, което се мержелееше в душата на месулета, пред очите му се появи неясно видение. Фабриката за роботи, напоеният с миризма на машинно масло въздух, тихите стенания на мъчителя му… Всичко това потрепна и изчезна, на негово място се появи размазан образ на жена… Беше като гравиран в съзнанието на месулета, властен и силен като праисторическо чудовище… За пръв път беше в състояние да почувства изцяло черните мисли на противника си, извиващи се като отровни змии в тръстикова кошница…

Вече беше напълно готов да се възползва от силата, която откри отвъд Шестата врата; готов да стовари върху противника си огромната огнена топка на невероятната й психическа мощ… Но после изведнъж разбра, че тази мощ е обвила пипалата си колкото около него, толкова и около месулета. И заплашваше да ги унищожи с божествено безпристрастие. И двамата.

Поколеба се само за миг, желанието за мъст беше заместено от състраданието. За хилядна от секундата, но това се оказа предостатъчно. И сега плащаше цената за проявената слабост. Давеше се.

Събра последните остатъци от психическите си сили, отвори танжинското, си око. Бавно прекрачи прага на Шестата врата, твърдо решен да се откопчи от лапите на този демон и да го унищожи. Но оттатък вече го очакваше месулетът. Стоеше точно на мястото, към което се стремеше Никълъс. Никой не беше в състояние да предприеме каквото и да било. Блокираха се взаимно и това означаваше край.

Потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко, краката на Никълъс ритмично се свиваха и разпускаха, насочвайки вкопчените им тела към средата на езерото. Най-сетне пред очите му се появи дъното. Отправи мислена молитва към Бога да не е объркал посоките, да е там, където искаше да бъде. Защото това беше последният шанс за оцеляване, единствено надеждата пазеше последните остатъци от кислород в дробовете му. Изгуби ли нея, всичко ще бъде свършено.