Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

И тогава го видя.

Връхчето на катаната стърчеше от тинята на дъното като призрачен Божи пръст… На същата онази „дай-катана“, която беше получил като подарък от Полковника… Казваше се „Ис-хогай“ — „Жажда за живот“… Едно наистина многозначително име…

Очите му се извъртяха, периферията им бързо се запълваше с мрак. Ритна с крака, вплетените им тела се насочиха към острието. Когато хвърли дългата сабя във водите на езерото, искрено се беше надявал да не я използва никога повече. Тежката дръжка се беше забила в тинята на дъното, оттам стърчеше само малка част от дългото острие.

До Дук усети омекването на Никълъс и затегна хватката си. Никълъс вече не беше сигурен, че ще успее да измине последните два метра, които го деляха от катаната. Вдигна ръце и заби нокти в лицето на виетнамеца. В своето лице! Напипа едва видимото ръбче на маската, повдигна го и водата влезе под нея. Лепилото омекна, изкуствената кожа започна да се свлича. Пръстите му я смачкаха и я натикаха в очите и носа на месулета. Онзи беше принуден да пусне гърлото на Никълъс, за да я махне от очите си. Това беше удобният момент. Мощното ножично загребване на краката му ги насочи надолу. Вчепканите им тела се завъртяха, в един момент гърбът на Никълъс се оказа в опасна близост до острието на катаната. Прекрати гмуркането и успя да се изплъзне. Инерцията на въртенето обаче продължи, в следващата секунда тялото на До Дук се оказа срещу острието. Рязък тласък с краката, движението надолу видимо се ускори. Видя и почувства това, което се случи. Лицето на месулета беше скрито зад гротескно смачканата маска, но острието на катаната се заби дълбоко в гърба му. Краката му лудо заритаха, алени облачета започнаха да се издигат нагоре, прорязвайки водата като някакви странни хвърчила…

Никълъс продължаваше да натиска, острието на катаната проникваше все по-навътре, сякаш жадно да пронизва тялото и костите на неочакваната си жертва… Натискът върху гърлото му отслабна, гърдите му щяха да се пръснат от липсата на кислород. Ритна с крак, единствената му мисъл беше час по-скоро да изскочи на повърхността.

Но тялото му не помръдна.

Сведе поглед надолу. Ръката на месулета се беше вкопчила в левия му глезен. Опита да се гмурне, за да я достигне. Но ъгълът беше прекалено остър, силите му стигнаха само колкото да докосне пръстите на месулета. Разбра, че няма да успее да се освободи.

Увиснал безсилно във водата, насочил поглед към застиналото в злобна гримаса лице на противника си, Никълъс бавно извъртя глава и се втренчи в синия полумесец, татуиран от вътрешната страна на здравата китка… В главата му бавно нахлуха виденията, придружаващи последните мигове на До Дук:

… Река сред джунглата, слънчевите лъчи с мъка пробиват гъстата зеленина… Нетърпима жега… Черен леопард изрича магически заклинания… Старец с прорязано от дълбоки бръчки лице… Бръчките на времето и познанието… До тях — синьо-бяла татуировка, белегът на смъртта… Крокодили лениво размахват опашки под горещото слънце, челюстите им са разтворени в очакване на храна… Вкус на човешки мозък… Бяла сврака надава тържествуващ крясък, крилете й се размахват към медния диск на слънцето…

Умираше бавно, заедно е врага си. Разпокъсаните видения видимо отслабваха, неясните мисли напускаха съзнанието му заедно с последните мехурчета въздух, втурнали се нагоре, далеч от този прозрачен гроб…

Гробовни псалми, излизащи сякаш направо от земните недра… Красива тъмнокоса жена с блестящи очи… Маргарет, искам да ти кажа колко… Величествена, ужасяваща красота… Да ти кажа, че… Като Цирцея… Аз… По-могъщо от Гим — синият полумесец, от всички древни ритуали на месулетите… Не мога да те докосна… Остава ми само този кратък миг… Да ти кажа… Обичам те…

После всичко изчезна, Никълъс остана сам в хладните дълбини.

Времето сякаш спря, не чувстваше дори бавните удари на сърцето си. Кръвта му започна да се вледенява. А после… После изведнъж усети раздвижването на водните пластове. Усети ги със студените си бузи, останалата част от тялото му вече беше изгубила всякаква чувствителност. Бавно и уморено извърна глава. Стори му се, че вижда някаква неясна сянка. В следващия миг пред очите му изскочи мъжка фигура, страните й бяха гротескно издути от поетия въздух, там, горе, на повърхността…

Въздух!

Примигна и фокусира погледа си. Беше Кроукър, тялото му бързо се плъзгаше през прозрачната вода. Ръката му беше протегната напред, сякаш за поздрав. Биомеханичната протеза от титан, поликарбонати и неръждаема стомана, която беше заместила живата ръка, изгубена при опита му да помогне на Никълъс. Така и не успя да си прости, не можа да се освободи от чувството на вина. Приятелят му беше осакатял по негова вина и нищо не можеше да промени този факт. Макар че самият Кроукър отдавна му беше простил и забравил… Ето го сега и него, протяга му именно тази ръка… Никълъс поиска да я стисне. В знак на приятелство, като символ на факта, че най-сетне беше простил на самия себе си…