Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Замаяно гледаше как стоманените пръсти на Кроукър се плъзгат надолу, хващат мъртвата китка на месулета и я извиват назад, освобождавайки глезена му от мъртвата й хватка.

После приятелят му се обърна с лице към него, сграбчи го през кръста, краката му се раздвижиха в могъщ ритъм. Светлото кръгче над главите им бързо започна да нараства, мракът отстъпваше място на дрезгава светлина. Мразовитият гроб остана далеч долу, горе ги очакваха последните лъчи на слънцето. И въздух. Много въздух!

Токио

Огромният Боинг 747 напусна пистата с оглушителен рев на моторите, зад опашката му се разстла тънка димна пелена. Дискът на слънцето потъмня, сякаш зацапан със съсирена кръв.

— Искам да бъдеш сигурен само в едно — промълви Маргарет, спряла лъчистите си очи върху лицето на Кроукър: — Престана ли да те виждам, със сигурност ще умра!

— Май наистина ще се окажеш сирената, за която те мислеше До Дук — усмихна се Кроукър в опит да обърне всичко на шега, но тя рязко извърна глава.

— Усетих смъртта му — прошепна. — Чух как вика името ми…

— Защо е направил всичко това, Маргарет? Защо е убил Дом и останалите?

— Защото само това е умеел да върши — отвърна тя. — За него животът е бил смърт. Нищо друго. Просто се е опитвал да оцелее…

— Бедният…

— Питам се какво щеше да направи, ако ти и Никълъс му бяхте позволили да ме докосне? — повиши глас тя, опитвайки се да надвика грохота на още един джъмбо, набиращ скорост по пистата.

— Кой знае — сви рамене Кроукър. — Мога само да предполагам… Мисля, че и той не е знаел, пък и не е искал да знае… Постъпи така, за да ни провокира. Просто защото нямаше друг ход… Беше прав за хрътките, които пекат да го разкъсат…

Тя отново извърна лицето си към него, от изражението и беше ясно, че за момента предпочита да оставят До Дук на мира.

— Наистина мисля това, което ти казах преди малко…

— Зная — кимна Кроукър. — Но зная и къде отиваш — при Тони Д. — помълча, после неохотно добави: — Ще ти бъда задължен, ако ми опишеш начина за връзка е Нишики…

Маргарет поклати глава:

— Това няма да стане. Просто защото е ключът към цялата власт на Дом… Дори на теб не мога да го дам… — на лицето и се появи отчаяна усмивка, протегна ръце, прегърна го и впи устни в неговите. — Бизнес…

Той я притисна към себе си, усетил соления вкус на прощалната целувка.

— Идвай си по-скоро — прошепна тя и с усилие се откъсна от прегръдката му. — На Франси сигурно вече й е мъчно за теб… — стисна чантичката под мишницата си и добави: — Ще ме изпратиш до изхода, нали?

Той напрегнато я гледаше.

— Стигнах максимално далеч, Маргарет… Дори не съм си представял, че ще съм способен на такова нещо.

Тя кимна с глава и стана. Направи крачка по посока на изхода за заминаващи пътници, после спря и се обърна.

— Кога ще се прибереш у дома?

— Когато всичко свърши — отвърна той. — Когато мога…

— А след това?

— Ще оставим нещата в ръцете на съдбата. Нали?

Тя се поколеба за миг, после на лицето и се появи усмивка.

— Мисля, че си прав — каза. — Поне за момента…

— Не би трябвало да я хвърлям там — промълви Никълъс. — Беше арогантно от моя страна… Сякаш съм зашлевил баща си през лицето.

На стената зад гърба му блестеше Ис-хогай — свещената самурайска катана, прибрана във временна кожена ножница. Беше поръчал специален калъф от скъпа лакирана кожа със сребърен обков, но той все още не беше готов. Правеше го деветдесетгодишен старец, може би един от последните майстори на традиционни ножници в страната.

— Този дом беше различен без нея — поклати глава Кроукър. Замълчаха, очите на детектива напуснаха дългата сабя и се спряха върху двете рамки, на които Никълъс беше опънал маските на До Дук. В началото му се стори странно, че приятелят му иска да запази тези гротескни спомени за един човек, който за малко не го уби… Но после си спомни думите на Маргарет, разбра, че наистина много малко неща в живота са толкова точни копия на действителността. Злото и доброто имат безброй лица!

— Ходи ли на гроба? — попита с въздишка той. Имаше предвид гроба на Джъстин.

— Още не — поклати глава Никълъс. — Трябва ми време, за да възприема смъртта й… Не искам да ходя там, преди да получа покой, преди да сключа примирие с духа й… — стисна ръце и добави: — Този дух все още витае тук, или поне частица от него… Най-ясно усещам присъствието му сутрин, когато отивам да се упражнявам в залата… Според мен тя трябва да се освободи от този дом, Лю…