Ерик Лустбадер: Завръщането на нинджата (Част II)

— Аз… — Кроукър объркано млъкна, даде си сметка, че просто не знае какво да каже. Къде лежи истината?

— Всички ние крием под маска същността си — продължи Никълъс. — Инстинктивно пазим от очите на другите това, което е най-важно за нас.

В настъпилата тишина и двамата чуха проскърцването на снега под нечии стъпки. Никълъс се размърда и тихо добави:

— Знаеш какво трябва да сториш…

— Да. Нанги и Фейт Голдони са убедени, че под псевдонима Нишики се крие Оками… Ако това е вярно, Маргарет ще знае как да влезе във връзка с него… Дори обиколният път, избран от Оками и Голдони, е далеч по-добър от това, с което разполагаме в момента… А то е нищо.

Кроукър разклати кафето в порцелановата чашка.

— А ако грешат? Ако Оками не е Нишики?

— Пак трябва да търсим Оками. Готов ли си да го сториш?

Кроукър разглеждаше биомеханичната си протеза с интерес, сякаш за пръв път я виждаше. Прекрасно разбираше какво се иска от него: да шпионира Маргарет. При това за продължително време, докато улови всички брънки на сложната верига, която в крайна сметка ще го отведе до Нишики.

— Аз я обичам, Ник — тихо промълви той. — Но ние и двамата знаем правилата… Знаем кои сме, сами сме избрали пътя си… — надникна в тъмните очи на приятеля си и добави: — Не е просто, но това е всичко, което имаме…

Външната врата меко се захлопна, Кроукър стана и се насочи към кухнята.

— Вечеря след един час, нали?

— Отлично — кимна Никълъс и посегна към якето с дебела подплата. — Не е нужно да разчистваш, Сашико ще свърши тази работа утре сутринта…

Челесте стоеше в антрето. Мълчаливо го изчака да обуе топлите ботуши, после пъхна ръката си в неговата и го поведе навън.

Нощта беше изпълнена със синкави сенки. Около дебелото стебло на близкия кедър се беше събрала дълбока преспа, прорязана от мрежа заешки следи. Собственикът им смешно затръска задник и изчезна в храсталаците.

Заобиколиха дръвчетата гинко с призрачно оплетени голи клони, изкачиха хълмчето и започнаха да се спускат към езерото. Повърхността на водата беше замръзнала почти напълно, ледът хвърляше сребърни отблясъци.

— През пролетта ще дойда да се гмурна тук — промълви Никълъс.

— Страхуваш се, че няма да е там?

— Не. Но духът му има нужда от компания. Зная какво е, цял живот съм изпитвал подобно чувство…

— Но този човек беше хладнокръвен убиец, Ник! — стисна ръката му Челесте. — Не мога да разбера защо вие със сестра ми имате толкова особено отношение към него!

— Едва ли ще мога да ти го обясня…

— Тя също. И толкова по-добре…

Обърнаха се и отново изкачиха хълмчето. Оттук се виждаше отсрещният бряг и сгушените по него къщички. До слуха им долетя кучешки лай, неясни човешки фигури се мяркаха около плодните дръвчета и старателно увиваха стеблата им в слама. От краткия си престой тук Челесте вече беше разбрала, че японците не оставят нищо на случайността.

— Какво ще кажеш за „корьоку“ — Божествената светлина? — попита тя. — Все още ли е най-важното нещо на света?

— Ще задам този въпрос на Оками, когато се видим — отвърна Никълъс. — А аз продължавам да мисля, че е именно така. Дори сега е по-важна от всякога!

Мислеше за дарбата, която беше открил отвъд Шестата врата. Може би точно заради нея чувстваше До Дук толкова близък. Този човек беше дарил него, а и Маргарет, е безценен дар… Дар, който коренно промени живота им… Могъществото, което се крие зад Шестата врата, продължаваше да бъде загадка. Никълъс не знаеше до какво ще го доведе то. Беше сигурен само в едно наистина се промени, както беше предсказала Сейко. Рязко и безвъзвратно.

С усилие на волята прекъсна тези мисли и погледна Челесте.

— Не пожела да заминеш със сестра си…

— Ние сме две коренно различни представителки на фамилията Голдони — поклати глава тя. — Ще се успокоя едва след като открием Оками… — Откъм езерото подухна лек ветрец, кичурчето над челото й се раздвижи: — Освен това аз не бих могла да живея в Америка. Ще ми липсват водата и светлината… Тежестта на венецианската история… Сега, през зимата, цветовете са избледнели, сякаш на път да изчезнат… Облачно е, често вали… Но настъпва един вълшебен миг, обикновено в късния следобед… Тогава самотен слънчев лъч пробива облаците, площадчетата и мостовете блясват като старо византийско злато… — очите й гледаха някъде далеч. — Наближава времето за Карнавала, за новото раждане на маските…

По обратния път мълчаха.

Долу, на десетина метра от къщата, Челесте забави ход.