Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

— Дори и на най-сигурното място не би издържал дълго — въздъхна той. — Срещу себе си има огромна мощ, която помита всичко по пътя си…

Фейт Голдони отвори вратата.

— Уил Лилехамър, госпожо Лоти — усмихна се мъжът на прага. — Радвам се, че най-накрая се запознах с вас. Мога ли да вляза?

Фейт погледна зейналото към гърдите й дуло и кимна с глава:

— Разбира се.

Лилехамър прекоси просторния вестибюл на крачка зад нея.

— В къщата няма никой, освен вас, госпожо Готи — чу гласът му тя. — Направих си труда да проверя…

— Вярвам ви.

— През кухнята, моля — побутна я с револвера той. — Към задната врата.

Тя беше сигурна, че я води в конюшнята, даваше си ясна сметка какво означава това. Всъщност беше малко изненадана, че този миг се забави толкова много. Мъжът, който наблюдаваше сексуалната оргия на Лилехамър, несъмнено беше Джони Леонфорте. Позна го в момента, в който си пусна записа, купен от Дъглас Мун — любовника на Лилехамър. Беше доста променен от годините, но Фейт никога не забравяше лицата на мъжете, с които е била в интимни отношения. Особено лицето на Джони, а и дните с него по време на окупацията на Токио. Защото именно тези дни поставиха началото на пиесата, чийто финал предстоеше сега…

Откога ли Джони знае нейната самоличност? Тя не беше живяла в сянка като него, направената в Лос Анджелис пластична операция не беше особено успешна. Остана си Фейт Голдони и Джони сигурно не е изпитал трудност при разпознаването й.

Джони е жив!

Отначало не можеше да повярва. Но после разбра, че в това няма нищо чудно. Самата тя беше оцеляла въпреки превратностите на съдбата, защо да не оцелее и той? Още повече, че имаше предимството да е мъж.

— Отворете вратата!

Тя се подчини, в ноздрите я удари острата миризма на фураж и оборски тор. Животните изпръхтяха и извиха глави към нея.

— Не се измъчвайте, няма да ви застрелям — обади се Лилехамър. — Това би предизвикало твърде много въпроси… — тя се извърна с лице към него, гърбът й опря във вратата на близката клетка: — Едно от тези животни ще ви ритне в главата — добави той и махна по посока на конете.

Фейт усети юздите с гърба си, леко се притисна към тях. Лявата й ръка бавно се спусна към стоманената ръкохватка, обвита с дебела кожа.

— Няма да ви повярват — рече тя. — Всички знаят, че съм отлична ездачка.

— Ще повярват — промърмори Лилехамър и пристъпи напред. — Защото такова ще бъде заключението на съдебния лекар… Върху тялото ви няма да има дори драскотина, никакви следи от насилие… — на лицето му се появи хладна усмивка: — Можете да бъдете сигурна в това, аз съм майстор в занаята.

— А защо го правите? — попита тя. Не очакваше отговор, искаше просто да спечели малко време.

— Ето един едър жребец — махна с револвера си Лилехамър. — Отворете клетката!

Това беше моментът, които чакаше Фейт. Дясната й ръка вдигна резето на преградата, лявата светкавично откачи юздите от пирона и ги хвърли към нападателя си с ловко движение на китката. Тежкият къс стомана се стовари върху скулата и врата на Лилехамър, бликна кръв.

Той се олюля, от устата му се изтръгна дрезгав вик. Кракът му се стрелна напред и улучи Фент в бедрената кост, малко под ставата. Тя изпищя и падна на колене, конете полудяха. Започнаха да блъскат дървените прегради с копитата си; очите им, побелели от ужас, сякаш споделяха страха и болката на господарката им…

— Кучка! — изръмжа Лилехамър, отметна конските такъми от врата си и тръгна към нея.

Изправи се на прага на клетката, Фейт не се поколеба нито за миг. Свито на кълбо, тялото й се стовари в коленете му с цялата сила, на която беше способно. Лилехамър изгуби равновесие и се строполи по гръб в клетката, връхлитайки с рамо върху бедрото на жребеца.

Животното уплашено се изправи на задните си крака, копитата на предните заплашително се насочиха към Лилехамър. Улучиха го точно когато се опитваше да се надигне, тялото му политна и се блъсна в страничната преграда. Трясъкът окончателно подлуди жребеца, копитата му се стовариха с паническа сила върху съществото, което беше нахлуло в обора с опасни помисли…

Фейт бавно се изправи, ноздрите й ясно доловиха миризмата на кръвта.

— О, господин Доминик — извърна се тя към жребеца. — Бедно момче, много се изплаши, нали?

Жребецът я изгледа с бялото на очите си, но очевидно започна да се успокоява от познатия глас. Предните му крака се върнаха на земята, главата му се поклати, ноздрите оглушително изпръхтяха. И той, подобно на господарката си, не изпитваше никакви притеснения от миризмата на кръвта.