Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

„Времето прилича на океана. И в него има вълнения и подводни течения, които в определен момент се преплитат и разбъркват, създавайки особен водовъртеж от отминали и предстоящи събития… А накрая се насочват към скалистия бряг и там всичко умира…“

Тогава Никълъс едва беше започнал дългото си пътешествие извън границите на времето, едва сега започна да разбира истинското значение на тези думи. Канзацу положително е притежавал умението да преживява както настоящите, така и бъдещите събития на реалния живот, лесно е предвидил смъртта си от ръцете на Никълъс… Примирил се е с нейната неизбежност и подчинявайки се на своята „карма“, той се беше погрижил и за отмъщението си. Как? Като заложи в главата на Никълъс бомба със закъснител, ужасна със своята психическа мощ… Сега проблемът на Никълъс беше само един — как да се освободи от нея?

Имаше един начин, той ясно го виждаше. Беше опасен, пълен с неизвестности начин. Не беше сигурен, че трябва да прибегне до него, но се страхуваше, че друг избор нима…

Точно в този миг птичата песен замлъкна. Вдигна глава да погледне в очите на Челесте и двамата разбраха. Той идваше. Месулетът.

— Мъртва?

— Да, за съжаление. Трагична автомобилна катастрофа.

— Господи, Исусе Христе! Джъстин е мъртва!

Лю Кроукър отправи напрегнат взор в лицето на Танцан Нанги. Беше остаряло и сбръчкано, доста по-различно от лицето, което помнеше.

— Никълъс знае ли?

Нанги поклати глава.

— Както вече ви казах, от известно време е в неизвестност…

Кроукър се отпусна на стола, Маргарет успокоително сложи ръка върху рамото му. По време на полета й беше разказал всичко за Никълъс и Джъстин. Очите им бяха зачервени, но не се чувстваха особено уморени, тъй като бяха разделили едно от сънотворните хапчета на Маргарет и бяха успели да подремнат.

Намираха се в дневната на Никълъс. Таванът се крепеше от масивни кедрови греди, лъчите на есенното слънце свободно проникваха през широките прозорци. Централната част на помещението, покрита с татами и запълнена от меки дивани и столове, беше с десетина сантиметра по-ниско от периферията, обкована с полирани до блясък дъски. По стените бяха окачени картини на европейски художници, майсторски комбинирани с ярко оцветени ръчно тъкани килимчета от Италия и Франция. Въздухът тежеше от аромата на дърво, слама и розмарин.

Нанги реши, че е логично да дойдат тук. Много се ядоса, когато разбра, че Сейко не е посмяла да го извика от съвещанието, за да разговаря с Кроукър. Бързо се овладя и започна да съобразява. Сейко му предаде дословно посланието на Кроукър, а той подробно я разпита за останалото — начин на говорене, тон на гласа… Стигна до заключението, че пътуването на детектива е предизвикано от крайна необходимост.

Отчитайки както собственото си положение, така и това на „Сато Интернешънъл“, той реши да държи в тайна визитата на Кроукър. Следователно не можеше да го покани нито в офиса, нито в дома си. А среща на публично място — хотел или ресторант, беше напълно изключена.

След смъртта на Джъстин в тази къща беше идвала единствено чистачката. Нанги имаше ключове, отдалечеността на имението го правеше идеално за целта. На летището отиде сам, без шофьор. Посрещна Кроукър и спътницата му, после подкара направо насам.

Преди това се погрижи, естествено, за Сейко. Тя беше единственият служител в компанията, който знаеше за пристигането на Кроукър, но Нанги нямаше никакво желание да я прави свидетел на разговора помежду им.

Изпрати я по спешност във Виетнам. Задачата й беше да оглави временно офиса на компанията в Сайгон. Даде й името на Жисаку Шиндо, но не й каза, че е частен детектив. Представи го като консултант, който трябва да изготви план за интеграцията на сравнително новите задгранични клонове на компанията.

Съзнаваше, че й дава прекалено голяма свобода. Но той беше човек на риска и знаеше какво прави. Телефонира на Шиндо да го уведоми за пътуването й, предупреди го за вероятността тази жена да работи срещу интересите на компанията. Това беше всичко, което можеше да стори за момента. Не разполагаше с твърди доказателства за нейната измяна, не беше в стила му да действа въз основа на предположения. Освен това искаше да разкрие хората, стоящи над нея. Ако е виновна, разбира се. Може би ще се разкрие, получила пълна свобода в Сайгон. А Шиндо ще бъде там, за да документира предателството й.

Гоей — ръководителят на проекта „Чи“, беше съвсем друга работа. Закодираният факс беше доказал вината му, макар че специалистите все още не бяха успели да разшифроват неговото съдържание. Нанги много би желал да го постави под денонощно наблюдение, но за съжаление не можеше да си позволи този лукс. Защото си даваше ясна сметка, че предаването му на властите ще обезсили до значителна степен обвиненията на сенатора Бейн срещу Никълъс и компанията, а при известна доза късмет — и да прекрати процеса срещу тях. Защото в крайна сметка Гоей, а не Никълъс, е предал секретната технология на Винсънт Тин, директната връзка между тях вече може да бъде доказана. Както може да се докаже, че Тин е бил ренегат, готов да продаде „Сато-Томкин“ за шепа сребърници. Ето защо уреди арестуването на Гоей и едва тогава изпрати Сейко на новата й длъжност.